— Гледай го ти! — помъчих се да се усмихна, но веднага почувствувах, че не ми е до смях. — Строг значи. Наказва.
— Там е работата, че на външност не изглежда строг! — клати глава нашият председател. И въздиша: — Не можеш го лесно разбра — дава заповеди за наказание, а се усмихва, сякаш раздава подаръци!
— Такива са най-опасни! — казвам. И понеже съм събрал много опит, защото всякакви чешити съм срещал по обектите, заключавам: — С хора от тоя сорт трябва винаги да си нащрек!
Влязох в директорския кабинет. Щерев седи в креслото, а новият стои изправен до отворения прозорец. Според мене по-правилно щеше да бъде новият да седи в креслото, а Щерев да стои до прозореца, но както и да е. По-късно научих, че двамата са на една възраст, но в оня момент ми се стори, че Юлиян е по-стар. Не че имаше нещо старческо в лицето или снагата му, среден на височина, но изправен и строен като атлет. По скулестото му лице едва-едва се очертаваха две леки бръчки около устата, а самата му уста беше като нарисувана — едни чувствени устни, по които жените си падат, както се изразяват днес по-младите, едно високо чело — педя и половина, баскетболно игрище, а очите му — два гълъба, ха да размахат криле и да полетят! Косите му — кестеняви, но поизрусени като че ли, меки и светкащи на слънцето, напомнят свилата на узрял кукуруз. Такъв беше на вид Юлиян: хубавец-умник, а не хубавец-лъскач! Да, и въпреки напетия си вид изглеждаше по-възрастен от Щерев. Макар че Щерев, запомнете това добре, другарю, макар че Щерев имаше брада — педя дълга и да беше много гърбав в раменете. Спрямо ТОЯ Щерев Юлиян изглеждаше по-стар! Чудна работа, ви казвам, другарю… Млад мъж си беше на вид, а до когото и да застанеше от връстниците си — изпитваше едно първоначално чувство, че е по-възрастен. Главният инженер Никола Никодимов беше по него време петдесетгодишен, но когато ги видях за първи път заедно, Юлиян ми се стори на възраст по-зрял. Разбира се, той беше младеж в сравнение с Никодимов — и по фигура, на лице, и на години — къде са неговите 36, къде са Никодимовите 50! Но нали ви казвам — до когото и да застанеше, той изглеждаше на пръв поглед по-голям. После тази лъжлива представа изчезваше, но нали човек запомня онова, дето го впечатлява най-напред!
Когато влязох в кабинета, той пристъпи крачка напред и ми подаде ръка. Не беше работническа десницата му, но се здрависваше яко, по мъжки, излъчваше повече вътрешна сила, отколкото външна, и в никакъв случай не приличаше на ръка, дето се колебае. Изглежда да съм имал малко смутен вид, защото той ми се усмихна приветливо, посочи ми един стол да седна.
— Какво кафе ще вземеш, бай Стояне, а ла турка или обикновено? — запита ме той с един такъв свойски тон, сякаш от деца още бяхме играли с него на жмичка и прескочикобила.
— Обикновено! — смотолевих аз.
Той натисна звънеца и от съседната стая се появи секретарката Павлина, младоженката. Ако лицето на току-що срещнатия от мене профпредседател издаваше човек, излязъл от гореща баня, по лицето на Павлина бяха останали следи от преживян лют вътрешен студ. Бледина покриваше бузите й, погледът й не се задържаше на място, а бягаше страхливо от предмет на предмет, и една изцъкленост имаше в него, сякаш, бедничката, беше прекарала например час или два в хладилното мазе на заводската кухня. «Как ли я е рендосвал новият!» — мина ми през ум и от тоя момент насетне душата ми се дръпна от тогова и се приближи отново към милостта му чак когато ме разхвали, преди да си замине. На мене лично нищо лошо не беше направил, а това, дето не искаше да обособи самостоятелен домакински отдел — беше брънка от общата му политика към администрацията, а не отношение към моята особа, така че нямаше причини да го гледам с лошо око. Но от оня ден, откакто видях секретарката Павлина, младоженката, като попарена от студ, между мене и него сякаш се изпречи стена.
Не знам какво са ви казвали и какво ще ви кажат за него другите хора. Навярно ще чуете най-различни неща, защото той беше — не знам как да го кажа — особен човек.
И така, да се върнем към случая, за който започнах да ви разказвам.
— Моля да поръчате кафе и чашка коняк за другаря Стоян Стаменков! — рече той на Павлина и най-безцеремонно я изгледа от главата до краката.
И тогава по устните му се плъзна една съчувствена усмивчица, но тя изгасна, другарю, още в същия миг. Както мигновено беше се появила, така мигновено се стопи. И нещо потресаващо забелязах, другарю. Тази съчувствена усмивчица не само не проясни погледа му, но направи очите му да потъмнеят и за някое време една завеса като че ли се спусна между него и нас. Той просто ни забрави! Замисли се над някаква своя си работа навярно и нас престана да ни има на тоя свят! Такъв удивителен екземпляр беше тоя човек!