И той, другарю, изпълни думата си: така го «препоръча» по-сетне пред градския комитет на партията, че оня беше принуден да се изсели чак в окръжния град…
И си мисля, другарю, защо му трябваше на нашия да се заяжда? Човекът иска да му угоди, да направи пребиваването му по-приятно, а той — през краката! Да беше бръкнал в кесията му — разбирам. А то? Но не е моя работа да го съдя. От него не съм видял лошо. Напротив.
После Юлиян свърна край старата чаршия и излезе точно срещу «Хан и нощувка» на бай Сандо. Прочутият ханджия, разбрал вече кой му беше нощувал нощеска, посрещна моя човек с голяма почит. Макар слънцето да напичаше здраво, облече едно гайтанлия сетре, препаса кръста си с чиста кожена престилка и сложи калпак на главата си, за да го снеме тутакси, когато важният човек прекрачи прага на стародавната му странноприемница.
Юлиян се трогна, поръча за мен и за стопанина по половин ока червено вино, а за себе си само сода, понеже караше кола. Бай Сандо се натъжи от въздържанието му, но Юлиян го потупа по рамото му и му рече:
— Не тъгувай, приятелю! Аз ще ти бъда редовен клиент и ще ти водя на почерпка все отбрани хора!
Тия думи Юлиян ги каза от сърце, но те не утешиха много побелелия ханджия, защото той най-добре си знаеше, че срещу умирачката няма цер. Каквото от живота е тръгнало да си отива — отива си, и никакви благи думи не могат да го върнат назад. Такъв беше законът. Бащата на бай Сандо, дядо Танас, бил навремето си прочут бояджия и сапунджия. Когато тия занаяти западнали, той отворил кръчма — и фурна курдисал до нея със симитчийница. Тия три заведения добре си помагали едно на друго, та когато дядо Танас склопил очи, капиталецът за бъдещия «хан-нощувка» бил вече събран. Но времената тогава били сгодни за събиране на капиталец, а не толкова, дето кръчмата помагала на фурната, а фурната — на симитчийницата. Н-чани търгували с вино, градчето било околийски център и всички пътища за близкия свят минавали през него, през кръчмите му и адвокатските му кантори. Самото време налагало да има хан и на чаршията, бай Сандо чул и разбрал гласа му и със събраните от дядо Танас парици отворил този «хан-нощувка».
И ханът имаше своята младост, силните си години, а после и той взе да старее, както градчето и акраните му, както всинца ни, дето сме от онова време — заразправя ни бай Сандо житие-битието на своя сарай. — Всеки път щом се закучваха работите по поминъка на градеца, дохождаше нещо ново, та пак се въземаха, но, общо взето, нещата вървяха на изтъняване, младата кръв на Н изтичаше главно в големия град. Ханът и моите връстници останахме на «доизживяване», както употребяват сега тази модерна дума, когато става въпрос за някоя отколешна постройка, дали да я килнат на бърза ръка с булдозера, или да я оставят без поддръжка, та сама набързо да се предаде. Аз ви казвам, че Н щеше да се превърне на едно старопиталище, на място за старчески сънища и унеси по спомени, ако го нямаше това решение да се построят тук заводи. Ще дойде прилив на нова, силна кръв, ще се възроди отново старият град, но ония, на които дните са преброени вече, няма да заприпкат по младежки. Тъй е било отнине, тъй ще бъде и занапред. И привичките на хората ще си идат и заминат. Кой ще ти нощува днес в хан, когато насреща си има «грандхотел»! Ако такива хора като вас отсядат и нощуват при мене, то е от любопитство или добро сърце. Или защото са се спречкали за нещо си с новите моди — и това се случва. Но няма такова спречкване, млади човече, което да векува.
Аз ще ти призная, добрий ми синко, че ако още управлявам тоя хан, правя го не защото имам сметка. Аз отдавна не съм дори на «танто за танто», ами съм на жива загуба. Миналото лято продадох един сливак и едно лозе, за да поддържам хана. Младежта, дето е надошла от другите краища, не ще да го погледне, и нашите младежи и те до един го отминават, празнуват си сватбите, рождените дни и именните дни в салоните на «грандхотела», при мене идат само някои стари хора, някои ловци и любители на народни манджи. В четиритях одаи за спане, дето ти и шофьорчето дойдохте снощи, и туй е всичко: то ми е джиро от началото на тази година!
Ще ти разкажа един случай, за да видиш как времето не си поплюва на ръцете и хич не го е еня за тия, дето са останали назад. Жена ми се помина преди седем години, имам си един син, той изучи търговски науки в София. Сега е управител на ЦУМ в столичния квартал «Изток». Пристигна миналата година със свой приятел връстник, да прекарат заедно новогодишната вечер у дома. Драго ми е, та място не мога да си намеря! Зер по-скъп гостенин има ли от родното чедо? Да ти разказвам какво бях приготвил за празничната вечеря, ще е цяла приказка! И прасенце имаше с подлютена подробинка, и варени чревца, леко обжарени, и пастърмица, и сирене, заквасено в стомна, и топли краваи, и туршии, и кисело зеле, и арнаутски чушленца — леко запечени и накиснати в оцет и зехтин! И спържа имаше на трапезата, и пържени пилешки кълки, и пача, изстудена в избата — да се реже с нож и да не се полепва по него мазнина! — такава прозрачна пача, любезни мой! Да не ти говоря и за ракията и виното — искри пущаха и сливовицата, и памидовият еликсир. На три годинки бяха, едногодишно аз не слагам на празнична трапеза.