Тя ни посрещна на двора, а до нея си играеше момиченцето й, едно ангелче на около 4–5 годинки. Юлиян и момиченцето й тутакси се сприятелиха и аз забелязах, другарю, че Юлиян беше голям заплес по децата, макар да не отиваше твърде на един ръководител, а плюс това — инженер и учен — да се вдетинява чак пък толкоз.
След като се налудува туй момиченце с нашия инженер, майка му го сложи да спи в неговата си стаичка, а нас покани в гостната, дето имаше едно пиано; тя ни поднесе за почерпка студен малинов сок. От този сок ли, или от оката силно вино, дето изпих при бай Сандо, а май че беше и от горещината — много ми се доспа, та комай съм изпуснал много нещо от разговора, който Мая — така се викаше жената на Щерев — и моя човек проведоха помежду си.
Дори по едно време съм задрямал, защото те си заприказваха по не знам какъв си повод за някакви си книги и този разговор, да си призная, ми дойде съвсем нанагорно.
И изведнъж ме стресна една ненадейна шумотевица. Сепнах се, поразтърсих глава и ми се стори най-напред, че сънувам. Седи моят шеф пред пианото, натиска клавишите, свири някаква игрива мелодийка и кима с глава, а момиченцето скача наоколо по нощничка, танцува и се кикоти, та ще се скъса. А Мая… Тя гледа ту гостенина си, ту момиченцето, но повече гостенина си — да ми е прошка, ако съм сбъркал! — лицето й сияе, сияе — самото слънце щеше да й завиди, ако я беше зърнало в тоя миг!
Така и не разбрах, другарю, бяха ли се качвали Юлиян и Мая на горния етаж да видят стаята, докато аз съм си подремвал, или Юлиян беше приел да стане квартирант на Щереви, без да прегледа стаята, която те му предлагаха. И друго не разбрах — защо Юлиян отказа да приеме поканата, когато Мая така мило ни предложи да останем на обяд. Запладняше, беше дошло тъкмо време за похапване!
— Благодаря! — поклони й се той.
И аз ти казвам, другарю, че в тази минута, когато й се кланяше, той съвсем не приличаше вече на оня човек, който само преди четвърт час удряше клавишите на пианото и по момчешки весело и безгрижно кимаше на момиченцето с глава. Той като че ли се вглеждаше в себе си, а не виждаше Мая, и онази негова бегла и загадъчна усмивка отново се появи на устните му и пак се скри.
— Благодаря! — каза той на Мая. — Вие сте много любезна и мила и аз с безкрайно удоволствие ще обядвам някой ден с вас!
Но и Мая беше от сой, както се казва, защото и по нейното лице изчезна като издухана онази сияйна усмивка, с която го гледаше преди малко.
— Както обичате! — рече му тя.
Той мълча по пътя през цялото време.
Когато стигнахме пред дирекцията, той ми даде пари — да съм подредил за спане стаичката на бай Сандо, щял да нощува там. Бельо, килимче за пред леглото, ковьорче за стената, покривка за скрина и една ваза. И жена да намеря, която основно да почисти цялото етажче.
— Това стига за днес — кимна ми той. Помълча малко и допълни: — А утре ще ми вземеш едно малко бюро, етажерка и два стола. — Беглата усмивка отново се плъзна по устните му: — И мисля, че с тия неща ще завършим обзавеждането.
— Както вие наредите! — рекох. — И нали онова любопитство ме глождеше отвътре, не се сдържах, попитах го: — А за стаята у Щереви ще заръчате ли нещо?
Той не ми отговори, само сухо ми кимна, и една бръчка се появи между веждите му.
— Аз наех онази стая под наем и понякога ще ходя там — рече ми той с безстрастен глас. — Затова ти ще вземеш платнената чанта с книги и ще я занесеш у Щереви, на втория етаж.
— Ще я занеса! — рекох. — А в себе си помислих: «Особняк! Предпочита дивото пред питомното. Иди го разбери!»
Вечерта Юлиян свика на събрание целия заводски колектив и говори много строго за закъсненията. «Никому няма да прощавам!» — предупреди той работниците и инженерите. А после на свои разноски почерпи с по чашка водка всички — като се почне от портиера, та до Щерев и до главния инженер Никодимов…
Такъв човек, другарю, беше Юлиян.
Разказ на един директор
Щом са ви изпратили от отговорно място с препоръка, аз няма да ви върна, другарю редактор, ще се постарая да ви бъда полезен. Заповядайте, моля, седнете! Ще благоволите ли да изпиете едно кафенце? Не, не отказвайте! Кафето, с което аз черпя гостите си, е специално, марка «екстра калите», тоест — началническо. Има си хас при директора на отдел «Търговия» да се сервира кафе от марка «какво да е!»… Хе, хе! Седнете, моля, седнете, аз ей сегичка ще позвъня на секретарката, не се притеснявайте!
Та-а-ка, другарю! Всичко трябва да върви по реда си. Първо кафенцето, после разговора, а след туй бележчица, ако е нужна… пардон! Вие не сте за бележчица, но такава е думата… Та за реда отворих приказка. Редът е най-гениалното откритие на човешкия род, другарю. Аз го виждам например с лампази, с два ката сребърни еполети и с един як волски каиш в ръката си. Който греши стъпката — по врата! Та няма да има ред ли? О-хо, всяка жаба да си квака в гьола, и никому няма да дохожда наум да чупи на две началническата дума! Такъв трябва да е редът, другарю — с лампази, сребърни еполети и камшик… Знаете ли какво си мисля аз за реда, като изхождам от собствения си дългогодишен опит? Ще ви кажа. Докато ни поднесат кафенцето, аз ще ви изложа схващането си по този най-важен въпрос. И с две приказки. Първо: «Всяка жаба трябва да си знае гьола!» Второ: «Уважавайте началството, другари!» Прав ли съм? А-а-а, моля! Може да не съм от коляното на интелектуалците, но житейският, ми опит ме е научил на мъдрост. Аз ще ви кажа, другарю, че ако хубавият ни живот куца, където не трябва, то е само заради това, че разни хора не съблюдават тия две свети правила и си живеят тъй, както само на тях им е угодно. Какво имам предвид ли? Ще ви обясня с примери, другарю.