Ще ви разкажа още един случай, най-драстичния.
Тая година, когато Юлиян пое ръководството на ЗПЦМ, есента пристигна с лошотия, след горещо и сухо лято настъпи невиждана кишавица. Затвори се небето, плиснаха дъждове. Вали ден и нощ, прогизнаха ниви, градини, в блоковете не може да припари ни човек, ни машина. Складовете зинаха празни, договорите се превърнаха на хартийки без стойност. Ката ден кавги, всеки иска, заканва се, а откъде да взема? Едва смогвахме да поддържаме ресторанта на грандхотела — случи се официален обед, гостенин пристигне, нали трябва да се отсрамим? А публиката напира, не е за приказване! То добре, че директорът беше подбрал по-якичък персонал, та успявахме някак си да въдворяваме ред. Закъсахме с продоволствието, значи, и туйто! На ЗПЦМ например, вместо да му доставим, както е по договор 100 килограма сирене — изпращаме им 30, вместо 100 килограма месо — 10 и така нататък в тоя дух. Зарзават, разбира се, никакъв. Накрая и с лука се видяхме в чудо — не стига! А от ЗПЦМ бяха в такова положение, че живи да ги ожалиш: живеят в дъсчени бараки, влага, студ. И не стига, дето червата им гуркат от катадневната зелева чорбица, ами взеха, та причислиха към стола им и работници от строителството, дето зидаха бъдещите им общежития. Получи се тъй, че зелевата чорбица трябваше да стане по-рядка и бистра. Какво можех да направя?
И ето, една заран при мен пристига самият ТОЙ, известният из целия н-ски край Юлиян Евтимов.
— Шефе по снабдяването! — усмихва ми се прелюбезно и ми се кланя и по устните му се появява една тънка усмивка, която тутакси изчезва, сякаш потъва на морето у дъното. — Шефе по снабдяването — повтаря, и в очите му пълзят едни черни мъгли, — ако до три дена не ми изпълниш доставките, работниците от постройките ще си дигнат чуковете. А може да ги последват и мнозина от монтажниците. На всички им е дошло до гуша от проклетата ти зелева чорба!
— Другарю — казвам с почитание в гласа си, — от следващата доставка, която очакваме в най-скоро време, ще ви отделя непременно каквото мога!
— Тъй ли? — казва Юлиян и онази дяволска усмивчица отново се плъзга по устните му. — А кога очаквате тази скорошна доставка?
Аз се сепвам. От дяволската му усмивка ли, от оная ли черна мъгла в очите му, бог знае.
— Ще ви съобщя най-своевременно! — казвам. — Щом получа известие, ще ви се обадя тутакси по телефона!
Той си отива и аз си отдъхвам. Бърша челото си с кърпа и си мисля: «Ами нали от тази следваща доставка трябва да отделя най-напред за грандхотела! Освен това партийният секретар жени щерка си, ще дава гощавка за 150 души! Туй събитие изисква продукти, да не би грандхотелът да гощава сватбарите със зелева чорбица!»
Държа в абсолютна тайна деня и часа, когато доставката ще пристигне на гарата. Стигам до станцията по един заобиколен път. До средата на пътя дори шофьорите на двата камиона не разбират накъде ги водя!.. Най-после стъпваме на сточната помпа и ето — влакът се задава. В тоя миг един мъж се извръща към мен, облечен е много изискано, повдига шапка и любезно ме поздравява. Юлиян Евтимов. Наоколо му стоят дузина юначаги обесници, в сини блузи, те презрително ме оглеждат. Разбирам, че съм предаден, и краката ми се подкосяват…
Отнякъде пръква на минутата децимал. Съставена е приемателна комисия: началникът на гарата, помощникът му и касиерът. От всяка стоварена стока момчетата на Юлиян си отмерват по толкова, колкото им се полага, според договора. Когато дойде ред до прасенцата — десет на брой, те бяха предназначени за сватбата в грандхотела, — сърцето ми не издържа, хукнах към телеграфната да се обадя на властта. Да искам помощ и съдействие. А телеграфистът, който винаги си е бил недружелюбен човек, тоя път ме посрещна съвсем на нож. — Вие какво си представлявате! — вика. — Туй да не е уличен телефон? Туй е служебен телефон! Не може! — отрязва ме и аз си рекох: — Как може тоя авантюрист и нихилист, Юлиян, да спечели изпечените негодяи от станцията на своя страна? Ха, де?
Очаквах първият секретар да направи на пух и прах Юлияна заради недопустимия му нихилизъм, но за моя изненада той произнесе на пленума на градския комитет похвални думи по негов адрес. — С тая си постъпка — рече той — Юлиян Евтимов можа да задържи на строежа работниците и те преизпълниха насрещните си планове. И ние имаме основания да докладваме по-нагоре, че по отношение на ЗПЦМ, въпреки изоставането, пусковият срок ще бъде спазен!
След заседанието на пленума, в тесен кръг от приятели, първият секретар рече: «Кръвта вода не става, другари! Ние сме воювали с бащата на Юлияна в един партизански отряд. Той беше славен човек, но имаше една малка слабост — когато беше необходимо да се спасява положението, сам и на своя глава отиваше на риск!»