От собствен опит съм стигнал до тази истина, другарю, усетил съм тази истина и с кожата си, и с душата си. Една сутрин, няколко месеца след пристигането си на гара Н, беше началото на май, ако не се лъжа, чух от съседния чинар да подсвирква кос. Той и друг път ще да е подсвирквал, разбира се, на косовете туй им е работата. Но аз го чух тази заран за пръв път. А когато касиерът пристигна, попитах го дружелюбно здрава ли е жена му, весела ли е и той дали дърпа ушите на дечурлигата си. Той се опули, после разбрах, че имал само едно пеленаче, но очите му светнаха, като ме чу да разговарям човешки. На обяд, като изкусахме с телеграфиста «боб наш насъщ», рекох му: «Наборе, щеш ли да му ударим по едни карти за разтуха на душата?» Телеграфистът зина от учудване, но преди да продума, аз извадих тесте карти от началническата си чанта и ги цапнах на масата. А след обичайната си пладнешка дрямка, като излязох да посрещна пътническия влак от София, усетих да ме лъха по лицето един лек ветрец, но подсладен с миризми. Замириса ми на мащерка и узрял бъз, на напечена от слънцето лайка. Врабци цвърчаха по телеграфните жици, косове подсвиркваха из шумата на чинарите, едно прозрачно небе захлупваше равнината, чисто като измито стъкло, а над градчето се издигаше синята снага на балкана. Погледах, погледах, па ми стана мило и леко на душата и си рекох: «Брей да се не види, че то не било толкова лошо да се живее и в тила!» Всъщност аз нищо не си рекох, но тъй ще да е възкликнала душата ми. Защото, ако трябва да си говорим по мъжки, машинистите не поглеждат често небето, комай те не го бръснат за слива, какво им влиза в работа висинето! И встрани не се озъртат, за да си не пилеят вниманието, да не изпускат от очи уредите. По време на път божият свят за машиниста е таблото, там има всичко, което е свързано с живота на машиниста и със съдбата на хората, дето са във вагоните. И таблото си има своята хубост, но тя е особена, не е божа хубост. Когато някой зарадван картечар рече: «Хубаво бие моята картечница!» — нима той отваря дума за божата хубост?
Времето, другарю, угаси моята фронтовашка жажда за всекидневните битки по пътя и ми отвори очите за по-скромните и обикновени радости на мирновременния живот. Това исках да ти кажа. Може да не съм се изразил добре, но аз съм железничар, завършил съм само едно средно жп училище, мене професори, както ти споменах вече, не са ме учили, за да съм по-изкусен в речта.
На другия ден повиках кантонера и стрелочника, едни мързеливци, дето втори такива няма по света, и им заръчах да прекопаят отново старата и занемарена градинка пред гарата. И те се удивиха, задето бях се сетил за тази градинка, прегоряла вече и буренясала, а после, като разбраха намерението ми, престориха се дори на обидени, зер какво общо може да има градинарството с тяхната специалност. Но на мене, бившия фронтовак, такива номера не минават. И аз бях по-рано машинист, а не чистач по поддържането, но малко ли пъти съм премитал сам работното си място и съм лъскал с пуцинг бронзовите рамки на уредите! А те ми се цупеха за някаква си градинка, петнаесетина разкрача дълга и десетина широка.
Така възкресих из мъртвите гаровата градинка. Със свои пари купих разсади — петунии, маргаритки, невенчета, ружи. Че и маркуч за поливане доставих, защото до чешмата имаше петнайсет метра, кой ще ти пренася кофи с вода!
Накратко — стана една градинка, дето му викат — за чудо и приказ. Разприказвах се за нея повечко, но ти ще видиш, че не съм го сторил случайно. По отношение на човека, за когото се интересуваш, тя ще играе централна роля в моя разказ и ти ще видиш, че неговото чудачество тук се прояви най-напред. Пък и за мене самия тази история не профуча транзитно, както прави бързият влак, когато минава край нашата гара.
Всекидневната боева дейност поддържа у фронтовака едни постоянни боеви качества. Ако е машинист, той свиква да се бори успешно с безсънието, нощното бдение се превръща у него в навик. Ако извадиш внезапно такъв човек от службата, той дълго време ще се кокори нощем като таласъм. Фронтовакът свиква все по-бързо с трудните преходи, мъчното в службата го държи изправен и във форма, той не се отпуска и не се предава на леност, губивремето за него не е удоволствие и отмора, а жива болест. А мирновременният живот е като цигарата, колкото повече смучеш от сладката й отрова, толкова повече свикваш с нея и ти става необходима. Така действуват, като цигарата, и удоволствията на мирновременния живот. Отначало картите, таблата и подремването ми дохождаха на гости само веднъж на ден, а после аз сам започвах да викам тия гости, докато те ми станаха неразделни, постоянни съжители. Започнахме само двамата с телеграфиста, сетне увлякохме и касиера, а той взе да мъкне на гарата и своя шурей, бившия и пенсиониран вече директор на банковия клон. Така стигнахме до каретата, а те като таблата са сладка работа. Едва дочаквахме да посрещнем и изпратим влаковете, и сядахме тутакси на масата. Камаряха се немити съдове в кухнята, бобените и картофените яхнии заменихме с консерви. Все по-нарядко поглеждах градинката, която ония мързеливци започнаха да поливат, както се казва, от дъжд, та на вятър. От гиздава девойка тя се превърна на съсухрена старица, която само един бог от милост или от злоба поддържа още жива.