«Блажени младежки времена!» — щеше да въздъхне носталгично авторът, ако не беше толкова твърдо обещал да си мълчи, за да не повлияе по някакъв начин върху мнението на читателя.
Каквито и слабости да имаше Юлиян, те не пречеха на постоянната му и силно изострена амбиция да напредва в математическите науки, непременно и в най-скоро време да изостави далече зад себе си най-първите, да се отличи с постижения, каквито нито един ученик от н-ската гимназия не беше завоювал преди него.
Откъде се бяха появили у Юлияна тия математически и физико-астрономически амбиции? Бездруго те имаха корените си в родословието му по бащина линия. Стари учители, пенсионери, още си спомняха изключителното математическо дарование на баща му, сина на разпопения поп Евтим. А у самия поп Евтим, бъдещия възмогнал се дюкянджия, навярно логическото мислене е вървяло ръка за ръка с някакво необуздано и абстрактно мистическо въображение. Разбира се, времето беше изчистило мистиката от съзнанието на поп Евтимовия син, а у внука на поп Евтим наследеното Евтимово абстрактно въображение подпомагаше математическите му наклонности и подхранваше амбициите му да разкрива и да търси истината с фанатическа упоритост.
Авторът мисли, че тия наследствени черти са образували основното ядро в Юлияновия характер. Но «чисто» ядро в характера на човека обикновено не съществува. Към него се принаждат и други черти както от бащиното, така и от майчиното родословие, а и черти, усвоени, и то в немалка степен, от средата, в която човек израства и възмъжава. У Юлияна навярно «живееше» и онази странна кюмюрджийка с копторите, и майка му с романтичните си романси, а сигурно тлееше като незагасващ въглен в душата му и онова клеймо, с което бяха дамгосали навремето неговия баща.
Но преминавайки от хлъзгавите пътеки на авторските тълкувания и предположения, следва отново да стъпим върху здравия път на фактите. В девети клас Юлиян беше вече първенец на математическата паралелка, в началото на десети започна да изучава с помощта на преподавателите си по математика висша алгебра. В края на единадесети клас публикува в периодичното списание «Природа и математика» своя статия, посветена на «линейните нееднородни диференциални уравнения» — сложна материя, достатъчно трудна дори за студенти от най-горния курс. Преподавателите му по математика започнаха да разговарят с него комай като с равен.
За да ползува чужда литература по математика и физика, залегна над руския език. В Съветския съюз превеждаха и печатаха всичко по-значително, което се появяваше по света. Чрез градската библиотека и с помощта на местния клон на Народната банка, като пестеше от храната и облеклото си, той успяваше да си достави някои от най-нашумелите физико-математически и астрономически издания и каталози.
Сега е редно да кажем и няколко думи за външността на нашия герой, като черпиме сведения от няколкото групови абитуриентски снимки, правени в края на последната му учебна година и останали като документи в архивната сбирка на гимназиалната библиотека. Странно е, че нито редакторът от «Алгоритъм», нито авторът на тези бележки успяха да открият снимки, където Юлиян да е сниман самостоятелно. Когато надеждите за откриване на такава снимка се изпариха, толкова необходима като нагледен документ за житейския старт на младия човек, щастието се усмихна на автора: биографичните следи, които авторът педантично следваше — почти изтритите биографични следи го заведоха в книговезката работилница на една жена на средна възраст, миловидна като ангел, прекършена малко в кръста и безнадеждно куца с левия си крак — едва го провлачаше, като лошо пришит крайник на чужд човек. В тази работилница, зад витринката на едно миниатюрно старинно шкафче стил рококо авторът откри снимка на Юлиян, която според означената на гърба дата, изписана с химически молив, беше правена 19 години преди неговото последно дохождане в Н. На тази снимка следователно Юлиян се беше снимал като абитуриент.
Куцата книговезка на средна възраст и с ангелски миловидно лице се казваше Лили.
Но за историята с Лили читателят ще научи някои неща допълнително от собственоръчно написаните Юлиянови бележки. Сега авторът иска да се възползува от случая, от находката си в старинното шкафче на книговезката, за да опише с няколко лаконични приказки героя си — такъв, какъвто е изглеждал по онова време, преди отново да го покаже, след десетилетие и 7–8 години отгоре, но вече като директор на ЗПЦМ.