По-късно узнах, че с подробности от библейските истории го запознавала усърдно една жена на средна възраст, вдовица, на която бил квартирант през студентските си години.
Сега видях Руси седнал солидно в ръчно изработен стол, с масивни ръкохватки и резбована облегалка. Беше облечен в моден гълъбовосив костюм от европейски таргал и, уви, беше прекалено понапълнял за годините си и ужасно олисял. Темето му лъщеше, а малкото коса над челото си беше сресал на път. Той ми подаде ръка, без да се повдигне поне мъничко от стола си, затова и аз се почувствувах задължен да му отвърна със същата мера любезност.
— Как можа толкова ужасно да оплешивееш, бате Руси! — рекох. — И си много напълнял!
Но той не се засегна от думите ми, а добродушно се засмя.
— Какво да правя, момчето ми! — рече. — Професия! Моят занаят е свързан с гозби и жени. Понеже си млад, ще ти кажа, за да знаеш: от силните гозби бързо се пълнее, а русолявите мъже като мене също така бързичко олисяват от употребата на повечко жени.
Сложи писмото на масата, но преди да разреже плика, извади лъскаво пакетче цигари и ми предложи. Бяха американски цигари.
— Благодаря! — кимнах му любезно. — Такава марихуана не пуша!
— Марихуана! — изгледа ме състрадателно Руси. — Виждал си ти марихуана през плет! — И като че ли се ядоса малко: — Аз му предлагам «Марлборо» с двоен филтър, а той ми се фука с нашенското «БТ», дето човек не може позна тютюн ли пуши, или детелинка! — Но ядът му тутакси премина и той добродушно се засмя: — Варварин! Горноряховчани гаче не са се пръкнали в цивилизования свят, а в сърцето на Басмания или Тасмания, или там какво беше! Завчера изпратих на виден нашенец, стар ерген, една балеринка, ама такава прелест, цвете, дето има един парижки парфюм «Мил фльор»[3], играе в «Цигански барон». Накратко — жена първа класа. Нашенецът ми вика на другия ден: «Мерсим, брате, по ми е приятно с портиерката, нея повече си я бива!» — Ха, ха, ха! — засмя се от сърце Руси. — Видях после тази портиерка, тя отиваше към четирийсетях, беше нисичка, с опънат задник, миришеше на попска яхния! По лицето му се изписа сянка на разочарование, но след няколко секунди тази сянка се стопи и той приятелски ми се усмихна: — Ти си омесен от друго тесто, приятелче, Евтимовци сте хора от сой. Дядо ти Евтим е поучавал «во Христе», клал е говеда и се е любил на стари години с една горноряховска амазонка. Когато харамийката се споминала, той го ударил на размисъл и възпоминания, завещал имота си на училището и станал пчелар. Ама пчелинът си кротнал на онова място, където амазонката обикновено стреляла с чифтето си, за да извести, че наближавала селото. Ти, като станеш голям инженер, пак ще пушиш боклук, но ще носиш на ръката си електронен «Сейко»; ще задължаваш секретарките ти да носят поли под коленете си, но на празник ще спиш с примабалерина, дето танцува на сцената Лебедовото езеро. Такъв ще бъдеш, приятелче, защото кръвта вода не става и аз затуй не обръщам внимание, като ми бърчиш сега нос от миризмата на моето «Марлборо». Всяко нещо с времето си иде, моето момче…
След като прочете писмото на баща си, той седя замислен някое време със свъсени вежди, сетне ме запита къде е багажът ми. Отговорих му, че съм оставил багажа си при портиера, и се изпотих от притеснение. Моите куфари и чанти бяха сиромашки и съвсем не отиваха на лукса, който цареше около офиса на хотела.
— Трябва да си ходя! — рекох. — Закъснявам! — и грабнах каскета си от стола.