По мое искане в 4:04 часа сутринта според часовника на фасадата на Банк ъф Америка шерифът Портър спря и ме остави пред северната страна на Мемориъл Парк в центъра на града.
— Явно не съм в състояние да ви помогна — казах аз.
И преди ми се беше случвало, когато са въвлечени мои близки, към които изпитвам силни лични чувства, дарбата да ме подведе. Може би подобно на мигрената и опиянението емоциите смущават свръхестествените способности.
Дани Джесъп ми беше като роден брат. Обичах го.
Предполагам, че източникът на моя паранормален талант е много по-висш от този на генетичната мутация и затова обяснението за проблемите с функционирането му е много по-сложно и заплетено. Може да се дължи и на обстоятелствата, че тази no-висша сила иска да ме предпази да употребя дадените ми способности за лични интереси или пък да не се възгордявам твърде много.
Ако бях унижен, за да ми се даде урок, то аз си взех поука. Бяха минали няколко дни, откакто секването на моите способности ме беше довело до отчаяние и ме караше да не ставам от леглото, все едно че съм окован в него с вериги.
Когато отворих вратата на колата, за да сляза, шерифът ми каза:
— Сигурен ли си, че не искаш да те закарам до дома?
— Не, благодаря ви, сър. Не ми се спи, зареден съм с енергия и съм гладен. Тъкмо ще закуся в „Грил“.
— Те отварят чак в шест.
Слязох, наведох се и го погледнах в очите.
— Ще поседна в парка и ще нахраня гълъбите.
— В града нямаме гълъби.
— Тогава ще нахраня птеродактилите.
— Кажи си, че ще седнеш и ще мислиш.
— Не, сър, няма. Честна дума.
Затворих вратата и патрулката потегли. Съпроводих я с поглед, докато се скри, влязох в парка, седнах на една пейка и наруших обещанието си.
Осма глава
Всеки от черните стълбове на уличните лампи беше увенчан с по три ярки глобуса.
В центъра на Мемориъл Парк красивата бронзова статуя на трима войници — открита в чест на загиналите във Втората световна война — която обикновено беше ярко осветена, сега беше потънала в мрак. Очевидно някой вандал беше счупил лампата.
Наскоро граждани отправиха искания статуята да бъде махната, защото внушавала милитаристични чувства. Те поискаха Мемориъл Парк да бъде паметник на мирните хора, а не на военните. Предложенията за новите имена на парка варираха от „Ганди“ до „Удроу Уилсън“ и „Ясер Арафат“.
Някой пък даде идея да бъде изработена статуя на Махатма Ганди по модел на актьора Бен Кингсли, изиграл индийския държавник в едноименния филм. Така можеха да поканят и актьора на церемонията по откриването.
В отговор Тери Стомбоу, моя приятелка и собственичка на „Грил“, предложи Брад Пит да позира за статуята на Ганди с надеждата не друг, а той да дойде за церемонията. Това щеше да е голямо събитие за Пико Мундо.
На същата среща на градската общественост Ози Бун се предложи за модел за паметника.
— Никой не изпраща на война мъжете с огромна обиколка на талията като моята — каза той. — А и ако всички бяха дебели като мен, на света изобщо нямаше да има армии.
Някои го приеха като шега, на други идеята им се стори разумна.
Сигурно някой ден сегашната статуя щеше да бъде заменена от един много дебел Ганди с лика на Джони Деп. Но засега войниците оставаха в парка. На тъмно.
От двете страни на централните улици стърчат стари джакаранди, изпъстрени с пролетни пурпурни цветове. Но Мемориъл Парк може да се похвали с великолепните си финикови палми, под листата на една от които седнах и аз. Пейката гледаше към улицата. Най-близката улична лампа беше на значително разстояние от мен и дървото засенчваше невероятно червената луна.
Макар и да седях в тъмното, Елвис ме откри. Той внезапно седна до мен на пейката.
Беше облечен в армейска униформа от петдесетте години на миналия век. Не мога да кажа със сигурност дали униформата беше от военната му служба, или Елвис носеше костюма от филма „Войнишки блус“, заснет пет месеца след като той се беше уволнил от армията, през 1960 година.
Всички други мои познати мъртъвци, блуждаещи в преддверието, ми се явяват в дрехите, в които са умрели. Само Елвис се перчи в различни колоритни премени.
Може би той искаше да изрази солидарността си с онези, които желаеха статуята на войниците да се запази. Или просто се харесваше в армейско облекло.
Малцина са публичните личности, чийто живот е бил описан от историята ден по ден. Елвис е един от тях.
Тъй като дори най-баналните и всекидневни негови занимания бяха подробно документирани, днес можем да сме сто процента сигурни, че приживе никога не е посещавал Пико Мундо. Никога не е минавал покрай града с влак, не е ходил с тукашно момиче и изобщо не е имал връзка с това населено място.