Десета глава
П. Осуалд Бун, двестакилограмовият бог на кулинарното изкуство, издокаран с бяла копринена пижама, когото бях събудил, имаше походката и движенията на учител по карате, докато приготвяше закуската в дома си.
Понякога неговото тегло ме плаши. Тревожи ме болното му сърце. Но когато готви, той сякаш левитира във въздуха като онези безстрашни воини във филмите „Приведеният тигър“ и „Скритият дракон“, макар и да не може да се наведе над кухненския плот.
Докато го гледах в тази февруарска сутрин, се замислих за следното: ако е вярно, че той през целия си живот се е погубвал бавно с храната, то със същата убеденост можеше да се твърди, че без утехата и удоволствието от тази храна отдавна би хвърлил топа. Животът на всеки човек е сложен сам по себе си, всеки мозък е царство на тайни и загадки. Животът и мозъкът на Ози най-пълно отговаряха на тази дефиниция.
Макар той никога да не говори с конкретни понятия, аз знам, че е имал тежко детство, че родителите му са разбили сърцето му. Книгите и храната са неговото средство срещу болката.
Той е писател и има две успешни поредици от криминални романи, както и безброй нехудожествени книги. Като писател е толкова плодовит, че ако някой ден сложат на везна по един екземпляр от всичките му книги, те може да натежат повече от самия него.
Тъй като ме беше убедил, че писането е един вид душевна химиотерапия срещу психологическите ракови тумори, аз бях описал живота си и бях сложил ръкописа в едно чекмедже. Ако не друго, поне така бях по-спокоен. За негово разочарование му бях казал, че окончателно съм приключил с писането.
Тогава наистина така мислех. Сега, когато отново нижа думите върху листа, аз отново се явявам в ролята на психологически онколог на себе си.
Може би след време ще последвам примера на Ози и ще тежа двеста килограма. Няма да мога да се надбягвам с духовете и да се промъквам в тъмните улички безшумно и незабелязано, както го правя сега. Може би децата ще се смеят на невероятните подвизи на чичкото-хипопотам, но никой няма да възрази, че да накараш децата в един мрачен свят да се смеят, е достойна за възхищение постъпка.
Докато Ози приготвяше закуската, аз му разказах за доктор Джесъп и всичко, което ми се беше случило, след като мъртвият рентгенолог ме беше навестил посред нощ. Дори докато разказвах, се тревожех за Дани. Тревожех се и от Страшния Честър.
Страшният Честър, котаракът, който всяко куче сънува в кошмарите си, позволява на Ози да живее с него. Ози обожава домашния си питомец не по-малко от храната и книгите.
Макар Страшният Честър досега никога да не се беше опитвал да ме одраска с острите си нокти (а аз съм убеден, че е способен на това), той неведнъж беше препикавал обувките ми. Ози твърди, че е израз на привързаност и приятелски чувства. Според неговата теория котаракът ме маркира с миризмата от урината, за да разпознава в мен член на семейството.
Въпреки това бях забелязал, че когато Страшният Честър иска да изрази привързаността си към Ози, той само се гали в него и мърка.
Ози ми отвори вратата, минахме през коридора и седнахме в кухнята, но не видях Страшния Честър. Това леко ме изнервяше. Обувките ми бяха нови. Той е доста едър, безстрашен и самоуверен. Гледа с презрение на криенето и не обича да се промъква незабелязано. Никога не пропълзява в стаята, а направо влиза. Въпреки че очаква да бъде център на вниманието, той не дава на никого да припари до него и предпочита да му се възхищават от разстояние.
Честър не се промъква, но може да се появи до обувките ти внезапно и изненадващо. Обикновено първият признак е топлата влага, която чувстваш с пръстите на краката ти.
Докато Ози не приготви закуската и не се преместихме на задната веранда, не посмях да си сваля краката на пода.
Верандата гледа към поляна и горичка от два декара, засадена с лаврови дървета, подокарпуси и красиви калифорнийски пиперки. Утринното слънце ни огряваше със златистите си лъчи, пееха пойни птици, а смъртта ми се струваше мит.
Ако масата не беше направена от здрава секвоя, сигурно щеше да изпъшка под тежестта на чиниите с раци, омлети, картофи огретен, филиите хляб, франзелите, каните с портокалов сок и мляко, купите с кафе и какао…
— За едни храната е наслада, за други — горчива отрова — цитира Ози някой от великите мъдреци, като вдигна за наздравица вилица с набедено парче омлет.
— Шекспир? — попитах.
— Лукреций, който е творил преди раждането на Христа. Кълна ти се, момче, никога няма да стана като онези хипохондрици, които гледат на сметаната все едно, че пред тях е атомна бомба.
— Сър, онези от нас, на които не сте безразличен, все пак биха ви препоръчали соевото мляко. Не е чак толкова гнусно, както си мислите.