Чудакът Томас (Завръщането)

— Не позволявам на масата да се богохулства, да се псува или да се споменават думи като „соево мляко“. Смятай се за наказан.

— Онзи ден се отбих в „Джелато Италиано“. Те са започнали да готвят много вкусни неща, при това наполовина по-бедни на мазнини.

— Конете на местния хиподрум произвеждат тонове тор седмично, но аз не си пълня с него хладилника. Та къде казваш Уайът Портър предполага, че може да е Дани в момента?

— Най-вероятно Саймън предварително е бил приготвил втора кола на паркинга до „Синята луна“, в случай че ситуацията се усложни или някой го види да се качва на микробуса.

— Но нали никой не е видял микробуса край дома на Джесъп.

— Не.

— И въпреки това е сменил колата.

— Да.

— Не ти ли се струва нелогично?

— Напротив, дори е много логично.

— Шестнайсет години той е бил обсебен от мисълта за Карол. Толкова е бил обсебен, че е решил да убие доктор Джесъп, задето се е оженил за нея.

— Така изглежда.

— И за какво му е Дани?

— Не знам.

— Саймън не ми се струва да е от онези бащи, които копнеят да са добри родители.

— Не, не е характерно за него — съгласих се аз.

— Как намираш омлета?

— Фантастичен е, сър.

— В него има сметана и масло.

— Да, сър.

— А също и магданоз. Нямам нищо против порция здравословни зеленчуци от време на време. Ако втората кола на Саймън е с мощен двигател и прекоси щата, блокадите на пътя няма да свършат работа.

— От шерифския отдел ще подпомогнат местната полиция с въздушни патрули.

— Чувстваш ли, че Дани е още в Пико Мундо?

— Да, имам това странно усещане.

— В какъв смисъл странно?

— Необичайно.

— Необичайно?

— Да.

— Много си изчерпателен.

— Извинете, но и аз не знам. Не мога да се конкретизирам.

— Да не е…мъртъв?

Поклатих глава.

— Мисля, че не е толкова просто.

— Искаш ли още портокалов сок? Пресен е.

Докато ми наливаше, аз казах:

— Сър, питах се… къде е Страшният Честър?

— Дебне те — отвърна той и посочи зад мен.

Когато се обърнах, видях котарака на десет метра над мен, надвесен на гредата, която поддържаше тавана на верандата.

Той е червеникавооранжев, с черни петна. Очите му са зелени като изумруди, блестящи на слънцето.

Обикновено Честър удостоява мен — или който и да е на мое място — само с небрежен поглед. Сякаш човешките същества не са достойни за неговото внимание. С очите и поведението си той е способен да изрази такова презрение към човешката раса, за каквото на писател минималист като Кормак Макарти биха му трябвали двайсет страници.

Никога преди не бях привличал засиления интерес на Честър. А сега той посрещна погледа ми, не се отвърна, не мигна. Сякаш пред него не стоеше човек, а извънземно с три глави.

Макар и да не се беше приготвил да се хвърли, на мен не ми беше никак комфортно. Не можех и вечно да продължа да го гледам. Той очевидно нямаше да откъсне очи от мен.

Когато отново се обърнах към масата, Ози сервираше нова порция картофи в чинията ми.

— Никога преди не ме е зяпал така — казах аз.

— И докато бяхме в кухнята, те гледаше така.

— Не го видях в кухнята.

— Издебна те и се промъкна вътре, отвори си с лапа вратата на шкафа под мивката и се скри там.

— Трябва да е бил доста пъргав.

— О, Од, той се държа като царя на всички котки. Беше бърз като светкавица и съвсем безшумен. Толкова бях горд с него. Щом влезе в шкафа, подпря с тялото си вратата, за да е открехната, и те наблюдава оттам през цялото време.

— Защо не ми каза?

— Защото исках да видя какъв ще е следващият му ход.

— Вероятно нещо, свързано с обувки и урина.

— Едва ли. Това е нещо ново за него.

— Още ли е на гредата?

— Да.

— И още ме гледа?

— Втренчено.

— Искаш ли сладки?

— Нещо си загубих апетита.

— Не ставай глупав. Заради Честър ли?

— Сигурно и той е намесен по някакъв начин. Сега си спомням как и преди веднъж ме гледаше толкова напрегнато.

— Припомни ми.

— Август — изрекох с дрезгав глас.

Ози посочи с вилицата нагоре.

— А, имаш предвид призрака.

Миналия август открих, че също като мен Страшният Честър може да вижда неспокойните души, витаещи на този свят, преди да се пренесат в отвъдното. Тогава той по същия начин гледаше втренчено духа.

— Ти не си мъртъв — увери ме Ози. — Здрав си като тази маса, макар че не можеш да се сравняваш с мен.

— Може би Честър знае нещо.

— Скъпи Од, понеже понякога си толкова наивен, давам ти гаранция, че той знае много повече от теб. Какво имаш предвид?