— Често си мисля за всичките тези хора, застреляни…
Той не ме попита кого имам предвид. Знаеше, че говоря за четирийсет и един невинни граждани, простреляни миналия август в хипермаркета. Деветнайсет от тях бяха мъртви.
— От доста време не съм чел и гледал новини, но хората говорят по улиците какво е станало — продължих аз. — Така достига и до мен.
— Не забравяй, че животът не се върти само около новините. Журналистите казват: „Има ли кръв, има новина.“ Насилието продава вестниците, затова го отразяват.
— Но защо лошите новини се продават по-добре от хубавите?
Той въздъхна, облегна се назад и столът изскърца под тежестта му.
— Ето, вече се приближаваме.
— До какво?
— До въпроса, който те е довел тук.
— Тормозещият философски проблем ли? Не, сър, такъв изобщо няма. Просто… разсъждавам.
— Поразсъждавай и вместо мен тогава.
— Какво е сбъркано в хората?
— Кои хора?
— Имам предвид човечеството като цяло. Какво е объркано в човечеството?
— Доста кратко разсъждава.
— Сър?
— Сигурно ти е горещо на устните. Парещият въпрос току-що излезе от тях. Това е доста сериозна загадка за един простосмъртен.
— Да, сър. Но ще се задоволя дори и с някой от стандартните ви посредствени отговори.
— Правилната постановка на въпроса е свързана с три части. Какво е объркано в човечеството? Тогава… какво е объркано в природата с нейните отровни растения, нейните хищници, земетресения и наводнения? И накрая… кое е сбъркано в астрономическото време — както ни е известно, то ни лишава от всичко, което имаме?
Според Ози може и да бърках за неговата далновидност, но той е истински мъдрец. Очевидно животът го беше научил, че мъдреците често настройват другите срещу себе си.
Друг на негово място би се опитал да скрие гениалността си зад маската на глупостта. Той обаче предпочита да крие неизчерпаемата си мъдрост, като се преструва на начетен самохвалко, който се стреми да впечатли хората с енциклопедичните си познания.
— Отговорът на тези три въпроса — добави — е един и същ.
— Цял съм в слух.
— Няма да е правилно, ако просто ти го кажа. Няма да се съгласиш с мен и ще загубиш години да намериш отговор, който повече те устройва. Ако сам достигнеш до него обаче, няма да има нужда някой да те убеждава в правотата му.
— Само това ли ще ми кажете?
Той се усмихна и сви рамене.
— Аз дойдох при вас с парещ философски въпрос, а вие ме удостоихте само със закуска?
— Но доста обилна закуска. Ще ти кажа само, че ти вече знаеш отговора и винаги си го знаел. Не е необходимо да го откриеш, а да го разпознаеш и да го приемеш.
Поклатих глава.
— Понякога много ме обърквате.
— Да, — но винаги много се забавлявам с теб.
— Понякога сте дяволски загадъчен… — Страшният Честър продължаваше да седи на стъпалото на верандата и се взираше объркано в мен. — … като този проклет котарак.
— Ще го приема като комплимент.
— Нямах предвид това. По-добре да тръгвам. Като всеки път, преди да си тръгна, той напрегна всички усилия, за да стане от стола. Всеки път се плаша, че от този напън може да му се вдигне кръвното и да получи инфаркт.
Прегърнахме се, както винаги правим, преди да се разделим, сякаш никога повече няма да се видим.
Често се питам дали прераждането понякога не се обърква и лошата душа не се вселява в добро бебе. Предполагам, че мислите ми са богохулни, но пък с тази моя уста отдавна съм си отрязал пътя към рая.
Определено с това негово добро сърце Ози трябваше да бъде строен, здрав и с десет пръста. А моят живот щеше да е по-смислен, ако бях негов син, а не рожба на смахнати родители. Той попита:
— А сега какво?
— Не знам. Никога не знам предварително какво ще последва. То идва само.
Честър не се изпика върху обувките ми.
Минах през горичката и излязох през портата на задния двор.
Дванайсета глава
Отново кафене „Синята луна“. Защо ли не се изненадвам.
Когато воалът на нощта се спуснеше над уличката, до известна степен й придаваше романтичен вид. Сега, на дневна светлина, нямаше и помен от красота. Тук нямаше боклуци и гнусни гадини, всичко беше просто сиво, мрачно, безлично и неприветливо.
Като че в архитектурата е принцип да се строят многоетажни сгради, жилищата да се разполагат над магазините и безистените. До голяма степен това се дължи на ограниченото пространство, ресурси и бюджети.
Дани Джесъп казва, че тази отличителна черта на архитектурата също е отражение на човешката природа — повечето хора поставят на преден план външния си вид пред състоянието на душата.