Обърнах се и отново заслизах по стълбите.
— Не се обръщай повече назад — за последно каза тя. — Също е на лош късмет.
Слязох по стълбите и продължих по уличката. Не се обърнах назад, но чух тихия й плач.
Петнайсета глава
Не се огледах за непознати, не чаках, докато се появи удобна възможност. Приближих се до триметровата ограда и я изкачих. По-малко от десет секунди след това се приземих от другата страна.
Малцина биха предположили, че някой ще тръгне да прониква незаконно в чужд имот посред бял ден. Ако ме видеха, минувачите биха предположили, че съм служител от канализацията и че просто съм си изгубил ключа.
Никой не би заподозрял чисто облечен, подстриган и обръснат младеж в недобронамереност. Аз не само съм добре подстриган и обръснат, но нямам татуировки, обици и халки по веждите, носа, устните или езика.
Следователно най-много биха ме заподозрели, че съм пътешественик във времето, който е дошъл от далечното бъдеще. Бъдеще, в което тоталитарните норми на поведение от петдесетте години са били наложени отново от някой деспотичен режим.
Точно под покрива на сградата бяха разположени вентилационни отвори. Но те бяха тесни дори и за спретнат младеж.
Когато рано сутринта минах оттук, бях забелязал, че бравите и пантите на вратите са доста стари и ръждясали. Може би бяха монтирани още когато Калифорния се управляваше от онзи губернатор, който вярваше в лечебната сила на кристалите, уверено предсказваше залязването на автомобила до 1990 година и ходеше с една рокзвезда на име Линда Ронстад.
Когато погледнах отблизо, забелязах, че бравата е не само стара, но и евтина. Което правеше степента на защита на едно ниво по-високо от обикновен катинар.
По време на разходката ми от „Грил“ дотук бях спрял в Мемориъл Парк, за да извадя от раницата си няколко здрави отвертки. И сега с тяхна помощ буквално откъртих бравата от вратата.
Вдигнах доста шум, но той продължи не повече от половин минута. Смело, сякаш съм си у дома, влязох вътре, намерих ключа за лампата и затворих вратата след себе си.
Вътре имаше сандък с инструменти, но постройката служеше главно като преддверие към шахтата, от която се слизаше в подземните отводни тунели на Пико Мундо. Надолу водеха широки спираловидни стъпала.
Когато заслизах, осветявайки стъпалата с фенерчето, си спомних за случката в къщата на Джесъп. За миг ми се стори, че съм въвлечен в някаква злокобна игра, в която вече бях обиколил всички полета и сега по волята на хвърлените зарове ми предстоеше отново да се изправя пред опасност на стълбите.
Не включих лампата, защото не знаех дали със същия ключ не се задейства и осветлението в тунелите, което щеше да издаде идването ми по-скоро, отколкото бих искал.
Броях стъпалата, всяко, от които беше високо петнайсет сантиметра. Слязох на повече от петнайсет метра под земята — много по-дълбоко, отколкото бях очаквал.
Долу, в подножието на стълбите, имаше врата. Резето можеше да се отвори и от двете страни.
Изгасих фенерчето.
Макар и да очаквах резето да застърже, пантите да изскърцат, вратата се отвори гладко и тихо. Беше необичайно тежка, но добре смазана.
Останал без светлина и дъх, аз се заслушах за присъствието на враждебни същества, но не чух нищо. Затова отново включих фенерчето.
Пред мен се простираше коридор, който завиваше надясно: три метра и половина дълъг, метър и половина широк, с нисък таван. Тръгнах по него и открих, че е с формата на буквата Г. Отклонението беше дълго два метра и половина и завършваше с друга тежка врата. Резе, което се отваряше от двете страни.
Достъпът до канализационните тунели беше доста по-усложнен, отколкото очаквах, което според мен беше ненужно.
Отново загасих фенерчето. И отново вратата се отвори без звук.
Озовал се в пълна тъмнина, аз се ослушах и долових странен шум. Въображението ми автоматично изрисува огромна змия, виеща се в мрака.
Тогава разпознах шепота на течащата по каналите вода.
Включих фенерчето и прекосих прага. Вътре беше изградена широка половин метър бетонна пътека, която сякаш водеше в безкрайността пред мен.
Половин метър под пътеката бавно и монотонно течеше водата — сива на цвят, сигурно заради цвета на бетона навсякъде около нея. Лъчът от фенерчето палаво заигра по гладката повърхност на водата.
След като огледах внимателно жлеба в тунела, прецених, че в средата си каналът беше най-много четирийсет сантиметра дълбок. До пътеката беше не повече от трийсет.
Тунелът беше с диаметър приблизително три метра и половина — огромна артерия в тялото на пустинята. И се точеше към някое отдалечено черно сърце.