Притеснявах се, че ако се включи осветлението в този подземен лабиринт, Саймън ще разбере за пристигането ми. Но ако наистина някой дебнеше в мрака пред мен, той веднага би забелязал лъча от фенерчето.
Затова се върнах в коридора и намерих електрическите ключове. Натиснах първия и тунелът се обля в светлина.
Върнах се на бетонната пътека и забелязах, че лампите на тавана са разположени през интервали от десет метра и са защитени от решетки. Светлината в тази подземна бездна не можеше да се сравнява с деня отвън. Стените тънеха в сянка, но все пак видимостта беше доста добра.
Макар и това да беше отводнителен, а не фекален канал, очаквах да бъда посрещнат от силна зловонна миризма. Студеният въздух миришеше леко на застояло, но се търпеше. Освен това се долавяше и приятният аромат на вар, характерен за всички бетонни конструкции.
През по-голямата част от годината в тези тунели изобщо не течеше вода. Те бяха пресъхнали и поради това никъде не се виждаше плесен.
Загледах се замислено във водата. В града не беше валяло от пет дни. Тази река едва ли идваше от планините в източната част на общината. Досега щеше да е изтекла.
Струпалите се на североизток облаци, каквито ги видях, когато си тръгнах от Тери, може и да предвещаваха буря, но тя едва ли щеше да се разрази до няколко часа.
Може би се питате защо й е на една община, разположена в пустинята, система от отводнителни тунели. Отговорът има две части. Едната е свързана с климата и терена, а другата — с геополитиката.
Въпреки че в община Маравиля вали рядко, разрази ли се буря, тя обикновено се превръща в истински потоп. Големи части от пустинята се състоят от глинести и скалисти почви. Почти няма почва или растителност, която да абсорбира или да забави оттичането на водите от по-високите места.
Наводненията могат да превърнат ниско разположените пустинни райони в огромни езера. Ако човекът не се беше намесил, за да промени кръговрата в природата, значителна част от Пико Мундо щеше да е изложена на голям риск.
Може да мине цяла година, преди да ни връхлети чудовищна буря, която ни кара притеснено да се сещаме за Ной и неговия ковчег. А на следващата година могат да ни сполетят не един, а пет потопа. Системата за предпазване от наводнения в пустинните градове обикновено представлява мрежа от бетонни жлебове, издълбани от природата потоци и вади, които се вливат или в някоя естествена река, или в канали, специално проектирани да отдалечат водните маси от населеното място. И ако до Пико Мундо не се намираше голямата военновъздушна база Форт Кракън, ние сигурно също щяхме да имаме такава несъвършена и остаряла система.
В продължение на шест десетилетия форт Кракън беше един от най-важните в стратегически план военни обекти на нацията. Отводнителната система на Пико Мундо беше построена така, че самолетните писти и обширните инсталации в базата да бъдат максимално защитени от майката природа.
Говорят, че дълбоко в скалите под Кракън е разположен цял комплекс за управление и контрол, предназначен да издържи на ядрен удар от страна на бившия Съветски съюз и да служи като правителствен център за възстановяването на югозападните щати след атомната война.
След края на студената война Форт Кракън беше позабравен, но не и изваден от строя като много други военни бази. Някои казват, че това се дължи на вероятността някой ден да се изправим срещу агресивен Китай, въоръжен с хиляди ядрени ракети.
Според слуховете тези тунели освен за отводняване служат и за друга, тайна цел. Може би с тях са маскирани вентилационните отвори на подземния комплекс. Може би някои от тях служат и като секретни входове в базата.
Всичко това може и да е вярно, а може и да е просто поредната градска легенда. Като тези, според които в каналите под Ню Йорк обитават гигантски алигатори, израснали там, след като някой ги е изсипал в тоалетната още като малки. Легендата гласи, че сега тези земноводни чудовища се хранят с плъхове и с недостатъчно бдителни служители от ВИК.
Един от онези, които вярват във всички истории за Кракън, е Хортън Баркс, издател на „Маравиля Каунти Таймс“. Господин Баркс също така твърди, че преди двайсет години, докато се разхождал из горите на Орегон, споделил обяда си с Големия крак.
Като човек с необичайно положение и необикновени способности аз съм склонен да му вярвам за Саскуоч.
Сега, докато съм по следите на Дани Джесъп, доверявайки се на уникалната си интуиция, аз завих надясно и продължих по бетонната пътека, по течението на загадъчната река, през мозайката от светлини и сенки, към поредната буря.