— Радвам се да го чуя.
— Само малко се ядосах.
— Съжалявам, наистина.
— Не ставай досаден.
— Моля те, не го наранявай.
— Че защо да не го направя?
— А защо трябва да го правиш?
— За да си получа, каквото искам.
— Какво искаш?
— Чудеса.
— Може би аз не разбирам нещо, но думите ти ми се струват безсмислени.
— Чудеса — повтори тя.
— С какво мога да ти помогна?
— Смайващи чудеса.
— Какво се иска от мен, за да ми го върнеш невредим?
— Разочароваш ме.
— Опитвам се да те разбера.
— Той е горд с лицето си, нали?
— Горд? Не знам.
— Единственото нормално нещо в него.
Устата ми беше пресъхнала, но не, защото тук беше горещо и прашно.
— Той има красиво лице — добави непознатата. — Все още.
И прекъсна разговора.
За миг ми мина през ума да набера ∗69, за да се опитам да се свържа с нея, макар че тя беше скрила номера си. Не я набрах, защото нещо ми подсказваше, че ще направя грешка.
Въпреки че загадъчните и думи с нищо не разкриха плановете и, едно нещо ми стана ясно. Тя беше свикнала да контролира всичко и при най-малкото съпротивление реагираше враждебно и агресивно.
И тъй като сама си беше приписала агресивната роля, очакваше от мен да бъда пасивен. Ако се опитах да я набера, тя несъмнено щеше да побеснее.
Беше способна на голяма жестокост. Като нищо щеше да излее гнева си към мен върху Дани.
Миризмата на сухо и разложено. На прах. На мърша и смърт, в сенчестия ъгъл.
Прибрах телефона в джоба.
Един паяк се спусна по копринената нишка, бавно завъртайки се с треперещи крака в застиналия въздух.
Деветнайсета глава
Изтръгнах патрона с клещите, отворих вратата и оставих паяците да пируват с тяхната плячка.
Тази система от отводнителни тунели беше странна, сякаш принадлежеше на друг свят. И телефонното обаждане беше странно и чудато. Дори да бях пристъпил прага на Нарния, нямаше да се изненадам толкова.
Открих, че съм се озовал извън очертанията на Пико Мундо, но не във вълшебна страна. Около мен земята беше осеяна с пустинни храсти, твърди и безмилостни.
Постройката, от която излязох, се намираше върху бетонна площадка с двойно по-голям размер. Обектът беше затворен с верига с катинар.
Обходих обекта по периметъра, изучавайки неравния терен, и проверих дали някой не ме наблюдава. Но релефът наоколо не предлагаше кой знае какви възможности за криене.
Когато се уверих, че няма да се наложи да се върна обратно в постройката, за да се прикрия от стрелба по мен, изкачих портата с катинара и скочих от другата страна.
Каменистата почва под краката ми не се впечатли от скока. Осланяйки се на интуицията си, аз се отправих на юг.
Слънцето беше достигнало връхната си точка. Оставаха може би пет часа дневна светлина и после над пустинята щеше да се спусне ранната зимна вечер.
На юг и на запад бледото небе беше почти идеално синьо, сякаш беше избледняло на фона на ярката слънчева светлина, отразяваща се в повърхността на Мохаве.
Зад мен в пълен контраст небосклонът на север беше погълнат от огромни облаци. Те бяха мръсни като преди, но сега и някак зловещи.
Изминах стотина метра, изкачих нисък хълм, а после слязох в някаква долчинка, където върху меката и влажна почва имаше нови отпечатъци.
Пред мен отново се разкриха следите на бегълците и техния пленник.
Тук по-отчетливо, отколкото в тунелите личеше, че Дани е влачил дясното си стъпало. Походката му свидетелстваше за остра болка и отчаяние.
Повечето жертви на остеогенезис имперфекта след пубертета получават по-малко счупвания и костите им укрепват. Дани беше един от тези хора.
След като достигнат зряла възраст, късметлиите откриват, че рискът за костите им не е много по-голям от този при здрав човек. Но телата им остават изкривени от ненормалното срастване на частите от скелета, а някои от тях оглушават от отосклероза. Но иначе най-ужасните последици от генетичното заболяване вече са минало.
Макар и костите му сега да бяха много по-здрави, отколкото в детството му, Дани беше от онзи малък процент болни, които трябваше да бъдат предпазливи и след пубертета. Скоро не му се беше случвал сериозен инцидент, след като на шест години си счупи китката, докато раздаваше карти за игра. Но миналата есен си счупи дясната лъчева кост на ръката.
Огледах следите на жената и отново се запитах коя ли е и защо е с тях.
Продължих да вървя в долчинката още около двеста метра. Пред каменистия склон следите изчезнаха.
Щом се заизкачвах по склона, сателитният телефон иззвъня.
— Чудакът Томас? — попита жената.