— Че кой друг?
— Видях твоя фотография.
— Ушите ми винаги излизат по-големи на снимките.
— Ама имаш едно лице…
— Какво?
— Мундунугу.
— Това дума ли е?
— Знаеш какво означава.
— Съжалявам, но не знам.
— Лъжец — каза тя, но без гняв.
Това сякаш беше разговор между двама луди.
— Искаш ли си сакатото момче?
— Искам Дани жив.
— Мислиш ли, че ще можеш да го намериш?
— Опитвам се.
— В началото беше толкова бърз, а сега си толкова бавен.
— Какво ти е известно за мен?
— А какво трябва да знам, бебчо? — попита ме тя лукаво.
— Не много.
— В името на Дани, дано това не е вярно.
Обзе ме необяснимо неприятно чувство, че доктор Джесъп е бил убит… заради мен.
— Защо се забъркваш в такива неприятности? — попитах.
— Никой не може да ми навреди — отсече тя.
— Наистина?
— Аз съм непобедима.
— Браво на теб.
— И знаеш ли защо?
— Имам трийсет в амулет.
— Трийсет какво?
— Ти бон анж.
Никога не бях чувал този термин преди.
— Какво означава това?
— Знаеш.
— Ами не.
— Лъжец.
След това тя не затвори, но и не каза нищо повече. Седнах на земята, с лице отново на запад.
Повърхността беше пепелявосива и киселинножълта; тук-там се виждаха мескити и пустинни храсти.
— Още ли си там? — попита тя.
— Къде да ходя?
— И къде си?
Вместо да отговоря, попитах:
— Може ли да говоря със Саймън?
— С Обикновения или с Каза?
— Какво означава това?
— Със Саймън Обикновения или със Саймън Каза?
— Със Саймън Мейкпийс — търпеливо отвърнах.
— Мислиш, че е тук ли?
— Да.
— Смотаняк.
— Той уби Уилбър Джесъп.
— Не се стараеш достатъчно.
— За кое?
— Не ме разочаровай.
— Нали каза, че вече съм те разочаровал.
— Не ме разочаровай повече.
— Или? — попитах аз и веднага съжалих за въпроса си.
— Какво ще кажеш за…
Зачаках мълчаливо.
— Какво ще кажеш да направим така: или ни намираш до залез слънце, или чупим и двата му крака.
— Ако искаш да ви намеря, просто ми кажи къде сте.
— Какъв ще е смисълът тогава? Ако не ни откриеш до девет часа, ще счупим и двете му ръце.
— Не го правете. Той не ви е навредил с нищо. Никога на никого не е навредил.
— Какво е първото правило? — попита тя.
Припомних си краткия ни и изключително мистериозен разговор от предната вечер и отговорих:
— Трябва да дойда сам.
— Ако доведеш ченгета или някой друг, ще разбием красивото му лице и до края на живота си той ще бъде грозен като смъртта от главата до петите.
Тя затвори.
Която и да беше, със сигурност не беше с всичкия си. Добре, аз и преди си бях имал работа с луди. Тя беше луда и зла. Отново нищо ново за мен.
Двайсета глава
Свалих раницата и потърсих бутилката „Евиан“. Водата не беше студена, но имаше приятен вкус. Всъщност пластмасовата бутилка не беше пълна с минерална вода. Бях я напълнил от чешмата в моята кухня.
Щом човек е готов да плати солидна сума за бутилирана вода, дали някой ден, ако започнат да го предлагат в магазините, няма да плаща и за торба с чист и свеж въздух от Скалистите планини?
Въпреки че не съм скръндза, от години живеех икономично. Като кухненски работник с планове за женитба получавах достатъчно, но не чак толкова много, че да си позволявам охолства. Трябваше да спестявам за нашето бъдеще.
Но сега Сторми я няма и аз съм сам. Последното, което ми трябва, е сватбена торта. Ала ми остана навикът да пестя.
Предвид моя чудат и изпълнен с авантюри живот, аз не очаквам да доживея до възрастта, на която ще ми се увеличи простатата, но ако по някаква ирония на съдбата достигна до деветдесет години, вероятно ще съм от онези ексцентрици, които всички смятат за бедни, а те кътат милиони долари в стари кутии от кафе, за да ги дават за грижи за бездомните кучета.
След като изпих водата, прибрах празната бутилка в раницата и пуснах една вода върху пустинята.
Предполагах, че съм се приближил достатъчно до целта си. А сега имах и краен срок — до залез слънце. Преди да измина и последната отсечка от пътешествието ми обаче трябваше да разбера как вървят някои неща в реалния свят.
В телефона на Тери не беше вкаран за бързо набиране нито един от номерата на шериф Портър, но аз ги бях запомнил.
След второто позвъняване той се обади:
— Портър.
— Сър, извинете, че ви прекъсвам.
— Кое да прекъсваш? Мислиш, че съм затрупан с полицейска работа?
— А не сте ли?
— В момента се чувствам като крава, синко.
— Като крава?
— Крава, която сладко пасе трева в ливадата.
— Не ми се струвате спокоен като крава.