Не ми приличаше на човек, който би взел участие в убийство и в отвличане. Беше около петдесетгодишен, с бледа кожа, издути бузи и трапчинка на брадичката. Можеше спокойно да мине за библиотекар или за аптекар в някое малко градче.
Но когато го доближих и той вдигна очи към мен, вече не бях толкова сигурен за професията му. Разбрах, че е дух едва когато се изненада, че го виждам.
Сигурно беше ударен по главата от падащите парчета в деня на трагедията. Или пък беше изгорял жив в пожара.
Той не ми разкри истинското състояние на тялото си в мига на смъртта, за което му бях благодарен.
Вниманието ми беше привлечено от някакво движение в сенките отстрани. И от мрака се появи блуждаещият мъртвец.
Двайсет и четвърта глава
Пред мен излезе красива млада русокоса жена в коктейлна синьо-жълта рокля с дълбоко деколте. Тя се усмихна.
От дясната ми страна се появи възрастна жена с издължено лице и с очи, изпълнени с безнадеждност. Тя протегна ръка към мен, после се намръщи при вида на дланта си. Наведе глава и сякаш се замисли за нещо.
Отляво дойде нисък червенокос мъж, широко усмихнат, но с гняв в очите.
Обърнах се и осветих останалите с фенерчето. Сервитьорка в дрехи на индианска принцеса. Служител от охраната на казиното с пистолет на кръста.
Чернокож младеж, облечен по последна дума на модата, непрестанно опипваше с пръсти копринената си риза, сакото и янтара, който висеше на врата му. Сякаш сам беше изненадан от модерния си външен вид приживе.
Заедно с играча на масата за блекджак имаше общо седем призрака. Не знаех дали всичките са загинали в казиното, или някои от тях са дошли от другите части на хотела. Може би те бяха единствените духове, обитаващи „Панаминт“, а може би не.
Сто осемдесет и двама души бяха намерили края си тук. На повечето от тях душите им се бяха преселили в отвъдното веднага след смъртта. За мое добро се надявах наистина да е така.
Най-вероятно духовете, които бяха седели толкова дълго в това импровизирано чистилище, са потънали в меланхолия или силно притеснени. И седмината потвърдиха правилото.
Копнежът ме притегли към тях. Не съм много сигурен за какво копнеят те, макар че според мен повечето искат окончателно решение на съдбата им. Желаят да намерят у себе си куража да напуснат този свят и да видят какво ги чака в следващия.
Обзети са от страх заради това, което им предстои да извършат. Страх и съжаление, любов към онези, които са напуснали. Понеже ги виждам и играя ролята на мост между живота и смъртта, те се надяват, че мога да им отворя вратата, която те самите се боят да докоснат. Понеже съм си аз — калифорнийско момче, което прилича на сърфист отпреди половин век, но по-рошав и не толкова страшен — доверието им към мен е още по-голямо.
Опасявам се, че не съм в състояние да оправдая очакванията им. Утехата, която им давам, е елементарна като мъдростта на Ози.
Когато ги докосвам и прегръщам, това сякаш ги успокоява и те са ми благодарни. И в отговор също ме прегръщат. Докосват лицето ми. И целуват ръцете ми.
Тяхната меланхолия ме изпива. Нуждата им ме изтощава. Съжалението ми към тях ме изцежда. Понякога ми се струва, че за да напуснат този свят, те трябва да минат през сърцето ми и да оставят незаличими белези в него.
Обръщайки се към всеки поотделно, аз му казвах онова, което той искаше да чуе. Казвах: „Този свят е загубен за вас завинаги. Тук вече не ви чака нищо освен желание, объркване и тъга.“ Така им казвах, а също: „Знаеш, че сега си безсмъртен и че животът ти е минал смислено. За да откриеш този смисъл, приеми с отворени обятия това, което ти предстои.“
А на друг казах: „Мислиш си, че не заслужаваш милост, но ще я получиш, ако преодолееш страха си.“
Докато говорех на седмината, се появи осми. Висок мъж с широки плещи, хлътнали очи, грубовати черти и късо подстригана коса. Той се вторачи в мен над главите на другите, пронизвайки ме със злобен поглед.
На чернокожия младеж, който постоянно си играеше с дрехите, казах: „На злите хора не се разрешава да блуждаят, фактът, че си останал тук толкова дълго, означава, че нямаш причини да се боиш от идното.“
Докато се местех от мъртвец на мъртвец, новодошлият ме дебнеше и не ме изпускаше от очи зад образувалия се около мен кръг. Когато чу думите ми, настроението му видимо се промени.
„Мислите, че говоря глупости. Може и да е така. Не съм ходил там и не знам какво е. Откъде бих могъл да знам какъв е животът в отвъдното?“
Очите им бяха изпълнени с копнеж и аз се надявах да видят у мен не жалостта към тях, а съчувствието и симпатията.