„Красотата и изяществото на този свят ме очароват. Но има нещо объркано. Искам да го видя в идеалната му форма. А вие не желаете ли?“
После добавих: „Момичето, което обичам… мислеше, че всеки от нас има по три живота, а не по два. Наричаше първия живот «лагер за базова подготовка».“
Замълчах. Нямах друг избор. За момент станах част от тяхното чистилище, а не от този свят. В смисъл, че не можех да намеря подходящите думи.
Накрая продължих: „Тя казваше, че попадаме в лагера за базова подготовка, за да се научим, да успеем или да се провалим в следването на свободната ни воля. После преминаваме към втория живот, който тя наричаше «служба».“
Червенокосият с усмихнатата уста и гневните очи се приближи до мен и постави длан на рамото ми. „Тя се казва Бронуен, но предпочита да й викат Сторми. По време на службата, казваше Сторми, ние преживяваме фантастични приключения в някаква космическа одисея, приказно начинание. Възнаграждението и отплатата идват през третия живот, който продължава вечно и никога не свършва.“
Млъкнах отново. Не можех да ги гледам в очите с увереността, която им дължах. Затова затворих очи и извиках в съзнанието си Сторми, която както винаги ми даде сила и кураж. И продължих със затворени очи: „Тя е страхотна. Знае не само какво иска, но и какво би трябвало да иска. Тук е голямата разлика. Когато по време на службата я срещнете, веднага ще я познаете. Ще я опознаете и ще я обикнете.“
След поредната пауза отворих очи и се обърнах назад, осветявайки пространството с фенерчето. Чернокожият младеж, сервитьорката, красивата блондинка и червенокосият мъж бяха изчезнали.
Не знам дали се пренесоха в отвъдното или просто отидоха другаде.
Едрият с късата коса беше по-бесен от всякога. Раменете му бяха отпуснати, сякаш носеше на тях товара на яростта си. Беше стиснал юмруци.
Той тихо се оттегли в съседната стая и макар че беше безплътен, при стъпките му се вдигна сив прах. Леките и дребни парчета — обгорели карти за игра и дървени трески — потрепериха, когато мина покрай тях. Един пластмасов чип се изправи и се завъртя, след което отново падна. Пожълтял от високата температура зар изтропа на пода.
Той имаше потенциала да бъде полтъргайст. Добре, че си тръгна.
Двайсет и пета глава
Счупената врата на пожарния изход висеше на една страна и се държеше само на две от трите панти. Стоманеният праг, там, където не беше покрит с някакъв черен материал, лъщеше. Лъчът на фенерчето се отрази в него. Ако паметта ми не ме лъжеше, много хора бяха смачкани от тълпата точно в този коридор, когато всички се бяха втурнали панически към изходите. Този спомен не извика у мен ужас, а само още по-дълбока тъга.
Отвъд вратата трийсетина стъпала водеха нагоре, към северната част на шестнайсетия етаж. Бяха потъмнели от дима и водата и се рушаха под въздействието на варта. Изглеждаха така, сякаш бяха пренесени от някой древен храм на някоя отдавна забравена вяра. Може би още две стъпала продължаваха по-нагоре, до самия покрив на хотела.
Изкачих само половината от тях и се спрях, проточих врат и се ослушах. Едва ли тревогата ми беше предизвикана от звук. Цареше пълна тишина и от горните етажи не се чуваше никакъв шепот.
Може би ме беше разтревожила миризмата. В сравнение с другите помещения на стълбището не миришеше толкова силно на химикали и изгорено. Въздухът беше по-студен и с мирис на вар и сред него лесно се открояваше един екзотичен и по-различен аромат — този от последиците от пожара.
Ароматът, който не можех точно да определя, беше на гъби или мускус. Но също така наподобяваше този на прясно сурово месо. Нямам предвид кръвта по него, а характерния и специфичен мирис на месарница, в която всички меса са изложени прилежно на витрината.
Кой знае защо в съзнанието ми изникна мъртвешкото лице на мъжа, когото бях открил в канала. Сивата петниста кожа и обърнатите навътре очи.
Косъмчетата на врата ми потрепериха, сякаш въздухът предвещаваше буря.
Изключих фенерчето и останах в пълна, дълбока и страховита тъмнина.
Поради бетонните стени и острите завои преди всяка стълбищна площадка на светлината от фенерчето се виждаше само етаж или най-много два по-нагоре. Ако там някой стоеше на пост, той щеше да забележи само лъча, но не и светлината. А на по-високите етажи нямаше да видят нищо.
След минута, след като не чух нито шумоленето на дрехи, нито скърцането на подметки по бетонния под и след като никакъв гнусен език не облиза врата ми, аз предпазливо се върнах на площадката и влязох отново в коридора. После се върнах в казиното и включих фенерчето.
Няколко минути по-късно открих южните стълби. Тук вратата стоеше здраво на пантите, но беше отворена като първата.