Бодасите, или таласъмите, са митични келтски създания, хлъзгави като червеи. Те се спускат през нощта в комините и отнасят със себе си непослушните деца.
Освен блуждаещите души на мъртъвците понякога аз виждам и страшни духове, които наричам бодаси или таласъми. Едва ли наистина са такива, но за мен е по-удобно да им давам имена, а това име им отговаря идеално.
Едно момче от Англия, единственият човек с дарба като моята, когото познавах, веднъж в мое присъствие ги нарече бодаси. Минути след това беше сгазено от камион.
Никога не говоря за бодаси, когато те са наблизо. Преструвам се, че не ги виждам, не реагирам на тях по никакъв начин — нито с любопитство, нито със страх. Подозирам, че ако те знаеха, че ги виждам, някой камион, понесъл се с бясна скорост, щеше да сгази и мен.
Тези същества са изцяло черни и без лица. Толкова са тънки, че могат да се промъкнат през процепа на затворена врата или да влязат през ключалката. Те нямат телесна материя и са само сенки.
Движат се напълно безшумно, промъкват се като котки. Котки, но с човешки бой. Понякога тичат приведени и приличат на получовеци-полукучета.
Писал съм за тях и преди, в първия си ръкопис. Няма отново да говоря надълго и нашироко за тях. Те не са човешки духове и не принадлежат на този свят. Предполагам, че техният ареал на обитаване е място, където цари пълен мрак и се чуват неистови викове.
Присъствието им винаги предвещава драматично събитие с много жертви — като престрелката в търговския център миналия август. Обикновено убийство като това на доктор Джесъп не ги привлича. Те се вълнуват само от природни катастрофи и човешко насилие в големи мащаби.
В часовете преди земетресението и пожара те със сигурност бяха напълнили казиното и хотела. Стотици създания от този вид бяха влезли тук, тръпнещи от очакване да станат свидетели на наближаващото нещастие, болка и смърт — любимото им меню.
В случая имах смъртта на двама души — доктор Джесъп и змиеобразния мъж — и едва ли те бяха провокирали интереса на бодасите. В действителност тяхното отсъствие от сцената означаваше, че каквато и да беше развръзката, нямаше да се стигне до големи кръвопролития.
Въпреки това, докато се катерех, богатото ми въображение насели тъмната шахта с бодаси, които подобно на хлебарки пълзяха по стените, събираха се на талази и шаваха с пипалата си.
Двайсет и седма глава
Когато видях, че на дванайсетия етаж вратите на шахтата също са отворени, разбрах, че съм подминал пазачите на стълбите. Всъщност дори усетих, че съм стигнал до етажа, на който похитителите държаха Дани.
Мускулите на ръцете и краката ми горяха от болка. Не защото изкачването беше уморително, а защото бях изключително напрегнат. Дори челюстта ме болеше, защото постоянно стисках и скърцах със зъби.
Реших да остана в шахтата и да не рискувам да сляза на етажа сред този мрак. Но дръзнах за кратко да си светна, за да видя къде са дръжките и стъпенките, по които се излиза.
Включих фенерчето, набързо разучих обстановката и го изключих.
Въпреки че често бършех дланите си в джинсите, те непрекъснато се потяха и бяха хлъзгави.
Колкото и да бях готов да се пренеса при Сторми в отвъдното, нервите ми не бяха от стомана. Ако бях с туристически обувки, а не с маратонки, сигурно треперенето на краката ми щеше да личи по-силно.
Протегнах се и напипах първата дръжка, която наподобяваше монтиран в стената на шахтата държател за тоалетна хартия, но три пъти по-дебел. Стиснах го с дясната ръка, поколебах се, обзет от носталгия по скарата и грила, после се хванах и с лявата ръка и краката ми се отделиха от стъпалото.
За миг увиснах само на ръце, опипвайки с пръстите на краката стената за стъпенки.
И точно когато се отчаях, ги намерих.
Слизането от стълбата ми се стори страшно глупава и наивна постъпка от моя страна.
Кабината на асансьора беше заседнала на подземното ниво, тринайсет етажа под мен. Падането от тринайсетия етаж трае доста дълго, колкото и осветено да е наоколо. Перспективата да полетя надолу от толкова високо в непрогледната тъма ми се стори изключително ужасяваща.
Освен това не разполагах с никаква алпинистка екипировка, с която да се прикрепя към дръжките. Нито пък имах парашут. Бях с празни ръце.
В раницата си носех тоалетни кърпички, няколко протеинови блокчета с лешници и стафиди и няколко пакетчета ароматизирани кърпички, ухаещи на лимон. По времето, когато бях опаковал багажа си, този избор ми се беше струвал напълно разумен.