Опитах се да се съсредоточа върху прозореца и бушуващата буря, но не можех да отклоня очи от смразяващата сцена срещу мен.
Великанът притисна устата си в свитата й длан и заблиза като малко коте. Очевидно не се опитваше да утоли жаждата си, но като че пиеше не само кръв, а нещо друго, неизвестно ми и дълбоко греховно.
Докато Шевал Андре се радваше на снизхождението на господарката, Шевал Робърт гледаше напрегнато. Лицето му чак се беше изкривило от силно желание.
Неведнъж, откакто влязох в стая 12031, ароматът на „Клио-Мей“ ставаше толкова сладникав, че дори отблъскваше. А сега се засили до степен, че чак ми се догади от него.
Докато се мъчех да потисна гаденето, у мен се породи странно впечатление. Не държа да го приемате буквално, а no-скоро метафорично, но от това изумлението не става по-малко.
По време на кървавия ритуал Датура сякаш престана да бъде жена, създание с определен пол, а стана представител на някакъв неопределен вид, който съчетаваше и двата пола в един индивид. Почти насекомо. Очаквах, ако светкавицата я освети, да видя тялото й като мимикрия на същество с много пипала, вселило се в човешкото тяло.
Тя отдръпна ръката си от Андре, а той неохотно се примири. Когато Датура му обърна гръб, той чинно се върна до прозореца, отново се подпря на стъклото и се загледа в бурята.
Робърт пак се съсредоточи върху свещите на масата. Лицето му се успокои, но в очите му играеха отраженията на пламъчетата.
Датура се обърна отново към мен. За миг тя се вторачи в мен, сякаш не си спомняше кой съм.
После се усмихна. Взе чашата си с виното и дойде при мен.
Ако знаех, че ще иска да седне в скута ми, щях моментално да скоча на крака, щом я видя, че се приближава. Но когато разбрах за намерението й, вече беше твърде късно.
Леко отърквайки се в лицето ми, тя изпусна топъл дъх с мирис на вино.
— Е, забеляза ли възможност, от която да се възползваш?
— Още не.
— Искам да пиеш с мен — каза тя и доближи чашата до устните ми.
Трийсет и четвърта глава
Датура държеше чашата със същата длан, която беше убодена от тръните. Дланта, която бяха смукали двамата мъже.
Отново ми се догади и аз отдръпнах главата си назад.
— Пий с мен — повтори тя със знойния си глас, който беше твърде сексапилен дори и при създалите се обстоятелства.
— Не искам да пия.
— Напротив, искаш, бебчо. Просто не знаеш, че го искаш. Още не разбираш самия себе си.
Тя отново допря чашата до устните ми и аз отвърнах главата си настрани.
— Бедният чудак Томас — промълви. — Толкова го е страх от покварата. Мислиш, че съм нечиста ли?
Ако я обидех с прекалената си прямота, можех да предизвикам смъртта на Дани. Сега, след като беше успяла да ме примами да дойда при нея, той вече не й беше нужен. Можеше да ме накаже и за най-малкото ми провинение, като натиснеше черния бутон на дистанционното.
— Просто много бързо настивам, това е — отвърнах глуповато.
— Но аз не съм болна, нито заразна.
— Е, човек никога не знае. Може да носиш вирус, но да не показваш симптомите на болестта.
— Аз взимам ехинацея. И ти трябва да опиташ. Никога повече няма да боледуваш.
— Не си падам много по билколечението.
Тя плъзна ръката си и ме прегърна през врата.
— Големите фармацевтични компании са ти промили мозъка. Те ни тровят с боклуци. Не са ти необходими изкуствени химикали. Природата има лек за всички болести.
— Бругмансията е много ефективна — казах аз. — Бих могъл да използвам лист от нея още сега. Или цвят. Или корен.
— Не съм запозната с такова растение.
Освен на каберне совиньон дъхът й миришеше и на още нещо, остър мирис, почти горчив, но не можех да определя какво е.
Спомних си, че бях чел, че потта и дъхът на патологичните психопати се отличават с характерен мирис заради определени психологически процеси, които съпровождат душевното им заболяване. Сигурно дъхът й миришеше на лудост.
— Лъжица стрита на прах бяла горчица предпазва от всичко — продължи тя.
— Де да имах сега.
— А ако изядеш корен от омайниче, ще станеш богат.
— За предпочитане е пред къртовската работа.
Тя допря чашата до устните ми отново и когато аз се опитах да се отдръпна, ме подпря отзад с ръката, с която беше обгърнала врата ми.
Щом извърнах глава настрани, тя свали чашата и изненадващо се изкиска.
— Знам, че си мундунугу, но адски добре се преструваш на непорочна девица.
Внезапен порив на вятъра насочи пръските дъжд към прозореца.
Датура повъртя задните си части в скута ми, усмихна се и ме целуна по челото.
— Глупаво е да не се възползваш от билките, чудако Томас. Ти не ядеш месо, нали?