Трийсет и шеста глава
В казиното без прозорци любезният мъж с оредяващата коса седеше на една от двете здрави маси за блекджак — там, където го бях заварил и първия път. Пет години беше седял там в очакване на следващото раздаване на картите.
Той ми се усмихна, но когато видя Датура и момчетата, се намръщи.
Поисках Андре и Робърт да оставят лампите на пода, на разстояние около осем метра една от друга. Дадох им някои допълнителни инструкции — преместете тази на трийсет сантиметра настрани, приближете другата на петнайсет сантиметра — сякаш точното местоположение на лампите беше от значение за ритуала, който се канех да извърша.
Правех всичко това само заради Датура, за да я накарам да повярва, че има определена процедура и че тя трябва да бъде търпелива.
Ъглите на огромната зала останаха тъмни, но в центъра беше достатъчно осветено за целите ми.
— В казиното са загинали шейсет и четирима души — каза ми Датура. — Температурата от пожара е била толкова висока, че дори костите са изгорели.
Търпеливият играч на блекджак бе единственият дух, който виждах. Другите рано или късно също щяха да се появят — всичките, които още блуждаеха, преди да се пренесат в отвъдното.
— Виж тези разтопени ротативни, бебчо. Казината винаги рекламират „горещите“ си ротативки, но този път не са и подозирали колко прави ще се окажат.
От осемте духа, които бях заварил тук преди, само един бе подходящ за плана ми.
— Открили са останките на възрастна жена. При труса всички машини са се плъзнали в единия край на залата и са я затрупали.
Не исках да слушам повече зловещите детайли, в които ме посвещаваше Датура. Но нямаше как да й попреча или да и затворя устата.
— В останките й имало парчета разтопен метал и пластмаса. Съдебният лекар не могъл да ги извади от тялото й.
Сред миризмата на овъглено и сяра, както и на десетки други токсични отпадъчни вещества, долових същата онази примес от месо и гъби, която за пръв път привлече вниманието ми на стълбите. Макар и лека, но съвсем реална, тази миризма сякаш се покачваше във въздуха и за кратко изчезваше с всяко мое вдишване и издишване.
— Съдебният лекар преценил, че старата кучка направо трябва да бъде кремирана, тъй като нямало как да я отдели от разтопената машина.
От сенките изникна възрастната дама с издълженото лице и празния поглед. Може би тя бе затрупаната под купчината едноръки бандити.
— Но близките й не пожелали кремация, а традиционно погребение.
Долових с периферното си зрение движение, обърнах се и видях сервитьорката, облечена като индианска принцеса. Тъжно ми беше да я гледам. Надявах се тя най-накрая да вземе окончателното решение и да напусне този свят.
— Та значи сложили в ковчега бабичката заедно с част от залепилата се за нея ротативка. Не е ли откачено, а?
Появи се униформеният пазач. Движеше се като Джон Уейн — сложил ръка на дръжката на пистолета отстрани на височината на бедрото му.
— Тук ли е някой от тях? — попита Датура.
— Да, четирима.
— Не виждам нищо.
— В момента се явяват само на мен.
— Ами покажи ми ги тогава.
— Трябва да има още един. Трябва да изчакам, докато се съберат всички.
— Защо?
— Така трябва.
— Само не ме разигравай — предупреди ме тя.
— Ще получиш, каквото искаш — уверих я.
Макар че силни емоции бяха обзели Датура — първо фанатична убеденост в правотата й, после детското вълнение и нетърпение, Андре и Робърт бяха ентусиазирани колкото два воденични камъка. Всеки от тях стоеше до лампата и чакаше.
Андре тръгна към тъмните ъгли на залата. Изглежда, не го интересуваше нищо от тази вселена. Лицето му беше отпуснато. Той рядко мигаше с очи. Единствената емоция, показана от него досега, беше, когато смука убодената от розите длан на Датура, но дори тогава демонстрира способност да се разчувства колкото дъбов дънер.
Докато Андре беше закотвен за постоянно в тихи и спокойни води, Робърт от време на време показваше със замисленото си изражение и погледите, които хвърляше крадешком, че плава в много по-неспокоен вътрешен океан. Сега се беше съсредоточил върху дланите си, като бавно и методично чистеше под ноктите на пръстите на едната ръка с тези на другата. По всичко личеше, че спокойно можеше да прекара часове наред с това занимание.
Отначало смятах, че и двамата са изключително тъпи, но сега започнах да преосмислям оценката си. Не ми се вярваше вътрешните им светове да са изпълнени с интелектуални напъни и философски размишления, но подозирах, че в психически план са много по-страховити и чудовищни, отколкото показваше видът им.