Грабнах от масата дистанционното, като много внимавах случайно да не натисна черния бутон.
Прецених, че в този момент шоуто на духа с войнишката прическа вероятно е към края си. Оставаха ми само няколко минути, преди Датура и нейните момчета да се съвземат от объркването, причинено им от полтъргайста, и отново да се включат в играта.
Загубих ценни секунди, като застанах на прага на банята, за да видя с очите си дали тя напълно е унищожила сателитния телефон на Тери. Телефонът беше счупен, но не и на парчета, затова го прибрах в джоба.
До мивката имаше кутия с боеприпаси за пушката. Взех четири патрона и ги напъхах по джобовете си.
Излязох в коридора, хвърлих бърз поглед към северното стълбище, след което побягнах в противоположната посока към стая 1242.
Сигурно, защото Датура не искаше за Дани нито пари, нито победа, тя не му беше оставила никакви свещи в червени или жълти свещници. Пълчищата облаци бяха завзели цялото небе и неговата стая, която миришеше на дим, се осветяваше само от проблясъците на битката, която природата водеше със самата себе си. Нещо барабанеше така силно, че неволно внушаваше мисълта за тичащи плъхове.
— Од — прошепна той, когато се появих на вратата. — Слава Богу. Аз бях сигурен, че вече си мъртъв.
Включих фенерчето и му го дадох да го държи, след което също с тих шепот му отговорих с въпрос:
— Защо не ми каза, че е толкова побъркана?
— Ти изобщо някога слушал ли си ме, докато ти говоря? Казах ти, че е по-луда и от атентатор-самоубиец, болен от луда крава!
— Да, това е все едно да кажеш, че Хитлер е бил художник, чието хоби е било политиката.
Оказа се, че барабаненето идва от дъжда. Един от прозорците беше счупен и капките падаха върху купчината от мебели.
Подпрях пушката на стената и му показах дистанционното. Той веднага го позна.
— Тя мъртва ли е? — попита ме.
— Не бих разчитал на това.
— А ония двамата, дето са им потънали гемиите?
— Единият беше ударен, но не пострада сериозно.
— Значи ще дойдат?
— Бъди сигурен.
— Трябва да се разделим.
— Първо да те отделим от стола — отвърнах аз и за малко не натиснах белия бутон на дистанционното.
Но в тази част от секундата пръстът ми се спря. Как можех да съм сигурен, че този е бутонът за дезактивиране? Кой го беше казал?
Датура.
Четирийсета глава
Датура, която си имаше за дружки сектантите от „Сивите прасета“ и беше гледала как принасят в жертва шивачката и я изяждат. Тази Датура ми беше казала, че с черния бутон се задейства бомбата, а с белия се дезактивира. Но аз не мислех, че тя е надежден източник на информация.
Нещо повече — психопатката доброволно ми беше дала тази информация, когато я попитах дали с дистанционното на масата се контролира бомбата. Не можех да се сетя за нито една причина да го направи.
Момент. Грешка. В крайна сметка се сещах за една-единствена причина — тя беше подла и коварна жена. Ако по някакъв начин се сдобиех с дистанционното, тя искаше аз да задействам бомбата и да взривя Дани, вместо да го спася.
— Какво има? — попита ме той.
— Дай ми фенерчето.
Минах зад стола, клекнах и огледах бомбата. Откакто бях видял устройството, подсъзнателно бях успял да разгадая плетеницата от цветни жици и да намеря изход от ситуацията.
Това не влияе зле на подсъзнанието ми. В същото време обаче пред него бяха поставени други важни задачи — като да си съставя списък с всичките предполагаеми заболявания, които ми е лепнала Датура, когато изплю виното в лицето ми.
Както и преди се опитах да задействам шестото си чувство, като проследя жичките с върховете на пръстите. След три секунди и седемдесет и пет стотни признах пред себе си, че тази тактика е прекалено отчаяна и няма да ми донесе-нищо, освен и аз да хвръкна във въздуха.
— Од?
— Тук съм. Хей, Дани, хайде да играем на асоциации.
— Сега ли точно?
— След малко може да сме мъртви. Колко ни остава? Моля ти се. Това ще ми помогне да измисля решение на проблема. Аз ще ти кажа нещо, а ти — първата дума, която ти дойде наум.
— Пълна лудост.
— Започваме. Черно и бяло.
— Клавиши на пиано.
— Опитай отново. Черно и бяло.
— Нощ и ден.
— Черно и бяло.
— Сол и пипер.
— Черно и бяло.
— Добро и зло.
— Добро.
— Благодаря ти.
— Не, добро е следващата дума в играта.
— Тъга.
— Добро.
— Сбогом.
— Добро.
— Бог.
— Зло.
— Датура — отговори той, без да се замисли.
— Истина.
— Добро.
— Датура.
— Лъжкиня.
— Интуитивно стигаме до един и същи извод — казах му аз.