Той взе от мен няколко опаковани във фолио пакета и ме попита:
— Какво е това?
— Мокри кърпички. Ако не се върна, значи съм умрял. Почакай два дни, за да си сигурен, че опасността е отминала. После отвори вратите на асансьора и се постарай да стигнеш до междущатската магистрала.
Той влезе в асансьора и изпробва кабината дали е стабилна.
— Ами какво да правя, ако ми се припикае?
— В празните бутилки от вода.
— За всичко си помислил.
— Да, но после на твое място не бих ги използвал отново за пиене. Не вдигай никакъв шум, Дани. Защото ако шумиш, си мъртъв.
— Ти ми спаси живота, Од.
— Още не съм.
Дадох му едното фенерче и го посъветвах да не свети с него в асансьора. Светлината можеше да проникне през процепа на вратите на площадката и в коридора, фенерчето му беше необходимо за стълбището, в случай че се наложи сам да бяга.
Когато отново затворих вратите, Дани каза:
— В крайна сметка реших, че не бих искал да съм на твое място.
— Не знаех, че през ума ти е минала и възможността за кражба на самоличността.
— Извинявай — прошепна той през стесняващата се пролука. — Много извинявай.
— Приятели завинаги. — Казвахме си така още, откакто бяхме на десет или единайсет години.
— Приятели завинаги.
Четирийсет и втора глава
Покрай стая 1242 с неизбухналата бомба, по главния коридор към по-малкия, нарамил раницата и стиснал пушката в ръце, аз кроях планове да оцелея. Желанието ми да доживея до деня, в който Датура ще бъде хвърлена в затвора, ми даде по-силна воля за живот отколкото имах преди шест месеца.
Очаквах противниците ми да се разпръснат и да се върнат на дванайсетия етаж през северното и южното стълбище, за да ми отрежат пътя, преди да съм извел Дани навън. Ако можех да сляза само два-три етажа надолу, на десетия или деветия, и да ги изчакам да минат покрай мен, тогава щях да се промъкна до стълбите, да изтичам чак до долу и оттам да си плюя на петите. После щях да се върна след час-два заедно с полицията.
Когато за пръв път влязох в стая 1203 и говорих с Датура, тя сама се досети, че съм се промъкнал през асансьорната шахта. По никакъв друг начин не бих могъл да стигна незабелязан до дванайсетия етаж.
Следователно, въпреки че за тях беше ясно, че няма да мога да сваля Дани през шахтата, те поне щяха да се ослушват около шахтите за някакъв шум. Нямаше как да използвам този трик втори път.
Когато стигнах до вратата на южното стълбище, тя беше полуотворена. Внимателно минах през нея и излязох на стълбищната площадка. Отгоре не се чуваше нищо. Заслизах надолу бавно, стъпало след стъпало. На четвъртото или петото се спрях и се ослушах. Гробна тишина.
Странният мирис на гъби и мускус отново се носеше във въздуха, ала този път като че беше по-слаб, но не по-малко неприятен.
Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Някои хора твърдят, че така Бог ни предупреждава за намиращото се наблизо зло, но моите наблюдения сочеха, че реагирам така и когато ми сервират брюкселско зеле.
Какъвто и да беше източникът на миризмата, сигурно се дължеше на токсичните пари и газове, останали след пожара. Именно затова никога преди в „Панаминт“ не се беше случвало да я усетя. Тя беше продукт на едно-единствено събитие, но в същото време не произлизаше от отвъдното. Всеки учен би могъл да я анализира, да проследи произхода й и да изведе молекулярната й формула.
Никога преди не бях срещал свръхестествено създание, което да обяви присъствието си с подобна миризма. Хората миришат, но не и духовете. Все пак косъмчетата на тила ми продължиха да се държат странно, макар че пред мен нямаше брюкселско зеле. Докато си внушавах, че не ме дебне никаква заплаха на стълбите, аз бързо пристъпих още едно стъпало надолу в мрака и още едно. В никакъв случай не исках да използвам фенерчето, за да не разкрия присъствието си на Датура или на конете й, в случай че те се намираха някъде пред мен.
Така стигнах до междинната площадка, след което прекрачих още две стъпала надолу… и видях бледа светлина да се движи по стената на единайсетия етаж.
Някой се качваше. Вероятно се намираше един или два етажа под мен, защото светлината се губеше, докато той завиваше до следващите стъпала.
Мина ми през ума да хукна напред с надеждата, че като стигна единайсетия етаж, ще се шмугна бързо като заек направо в коридора, преди изкачващият се да успее да ме забележи. Но бравата на вратата на коридора можеше да е ръждясала и да ми е необходимо време, за да я отворя, ако изобщо успея. Или пък пантите да изскърцат силно. Светлинното петно на стената стана по-ярко и по-голямо. Човекът се движеше бързо. Чух и стъпките му.