Предизвикващите клаустрофобия стълби ме отведоха в помещението за палта и обувки до кухнята. Подобна стая в къщата може би беше необходима за Филаделфия, в град с дъждовна пролет и снежна зима, но на жителя на изгаряната от слънцето пустиня Мохаве тя беше толкова нужна, колкото и зимни ботуши.
Поне не беше килер, пълен с гелигнит.
Оттам една врата водеше към гаража, а друга — към задния двор. През трета се влизаше в кухнята. Къщата първоначално не беше проектирана за асансьор. Хората от фирмата, заела се с монтирането, бяха принудени да го вместят в ъгъла на голямата кухня, което далеч не беше идеалният вариант.
Щом слязох в помещението със зимните дрехи, със световъртеж от извитите стъпала, звън обяви пристигането на асансьора на първия етаж.
Грабнах някаква метла, сякаш с нея можех да измета психопат, готов да извърши убийство. В най-добрия случай щях да го изненадам, като му бръкна в очите и го извадя от равновесие.
Метлата не ми придаваше кой знае какво душевно спокойствие, каквото бих имал, ако държах огнехвъргачка, но беше по-добре от подомиячка и определено с по-страховит вид от четката за бърсане на прах.
Застанах до вратата към кухнята и се приготвих да съборя Саймън, когато влети тук. Той обаче не влетя.
След известно време, което ми се стори достатъчно да се боядисат всички сиви стени в по-весел цвят, но което в действителност не беше по-дълго от петнайсет секунди, погледнах вратата за гаража. После вратата към задния двор. Дали Саймън Мейкпийс вече не беше изкарал Дани от къщата? Може би се намираха в гаража — Саймън зад волана на колата на доктор Джесъп, а Дани завързан и безпомощен на задната седалка.
Или може би сега прекосяваха двора и вървяха към портата. Саймън може би беше пристигнал със собствена кола и я беше паркирал на алеята зад къщата.
Импулсът обаче ме поведе към кухнята.
Светеха само малките лампи над шкафовете, които осветяваха кухненските плотове. Въпреки това видях, че съм сам.
Независимо от зрителните си възприятия, усещах нечие присъствие. Някой сигурно беше клекнал и се криеше от другата страна на централно разположените плотове и печки.
Настръхнал като метлата, която държах, внимателно заобиколих. Гумените ми подметки тихо скърцаха по блестящия махагонов под.
Когато заобиколих три четвърти от работния „остров“, чух зад мен вратите на асансьора да се отварят.
Извъртях се рязко, очаквайки да видя Саймън, но вместо него пред мен се изправи непознат човек. Той е чакал до асансьора и като видял, че не съм в него, е разбрал, че е уловка. После е постъпил хитро и се е скрил в кабината малко преди да сляза в дрешника с обувките.
Тялото му беше гъвкаво и хлъзгаво като на змия. Зеленият му поглед светеше в тъмното, криещ в себе си чудовищни познания. Тези очи можеха да принадлежат само на някого, който знаеше безброй пътища за бягство от райската градина. Люспестите му устни се бяха извили във формата на съвършената лъжа: усмивка, чрез която злото се преструваше на приятел и от която капеше отрова.
Преди да оприлича носа му на нещо, змиевидният негодник нанесе удара си. Натисна спусъка на електрошоков пистолет „Тейзър“ и изстреля две стрелички, свързани с тънки проводници към цевта. Стреличките пробиха тениската ми, забиха се в плътта ми и ме разтърсиха със силен шок.
За малко се почувствах като вещица, политнала на метла в облаците. Но магията бързо изчезна заедно с безполезната метла.
Четвърта глава
Когато ви разтърсят петдесет хиляди волта от тейзър, минава известно време, след което ви се струва, че танцувате.
Паднал на пода, наподобяващ размазана хлебарка, и тресейки се, лишен от контрол над движенията си, понечих да извикам, но вместо това само изхриптях.
След острата болка всеки нервен канал в тялото ми запулсира с такава сила, че имах чувството, че ги виждам ясно като магистрали на пътна карта.
Наругах нападателя ми, но от устата ми излезе само жалко скимтене, сякаш бях някакъв дебил.
Той се надвеси над мен и аз се уплаших, че ще ме стъпче. По вида му личеше, че обича да стъпква жертвите си. Ако в момента не беше с подковани ботуши, то беше сигурно защото ги беше дал на обущаря да ги оправи.
Ръцете ми се мятаха и се тресяха. Не можех да закрия лицето си, за да се предпазя.
Той заговори, но не разбирах нищо. Езикът, на който се опитваше да общува, приличаше на някакво пукане и прашене на жици при късо съединение. По начина, по който хвана метлата, предположих, че ей-сега ще ми размаже физиономията с металната дръжка до такава степен, че Човекът-слон ще изглежда като фотомодел в сравнение с мен. Вдигна я високо. Преди да я стовари в лицето ми обаче, рязко се извърна настрани. Нещо откъм предната част на къщата привлече вниманието му.