Пушката беше в мен. В тясно пространство като стълбищната площадка дори ужасен стрелец като мен не можеше да не улучи. Бях взел оръжието, подтикнат от необходимостта, но никак не ми се искаше да прибягвам до него. Пушката щеше да е последното средство.
Освен това в мига, в който натиснех спусъка, те щяха да разберат, че не съм напуснал хотела. После ловът щеше да продължи.
Възможно най-тихо аз отстъпих назад. Върнах се на площадката на дванайсетия етаж и продължих нагоре. Смятах да се кача до тринайсетия, но едва изкачил три стъпала, открих покрит с парчета подиум. Тъй като не знаех какво ме чака горе и се страхувах да не се препъна и да не се издам с шума, притеснен, че пътят ми натам може да е блокиран, аз слязох по трите стъпала и се върнах на дванайсетия етаж.
Светлината на площадката под мен стана ярка и продълговата като лъч. Той вече сигурно беше стигнал до междинната площадка и когато завиеше, щеше да ме види.
През полуотворената врата се шмугнах в коридора на дванайсетия етаж.
На слабата светлина забелязах, че вратите на първите две стаи от лявата и от дясната ми страни са затворени. Не посмях да ги отворя, защото щях да загубя ценно време, ако се окажеха заключени.
Вратата на втората стая отдясно беше отворена. Влязох вътре и се скрих зад вратата. Изглежда, това беше апартамент. Светлината проникваше и от двете страни на стаята през отворените откъм коридора свързващи врати.
Срещу входа, през който току-що бях влязъл, имаше две остъклени плъзгащи се врати, водещи към балкона. Сребристите нишки на дъжда се спускаха покрай небостъргача, а от вятъра вратите леко подрънкваха.
Озовал се в коридора, изкачващият се — Андре или Робърт — бутна рязко и блъсна вратата за стълбището.
Притиснал гръб към стената и затаил дъх, аз го чух как подмина моята стая. Миг по-късно вратата на стълбището се плъзна обратно и се затвори.
Той сигурно вървеше към главния коридор и стая 1242, тъй като се надяваше да ме спипа там, преди да съм натиснал белия бутон, за да освободя Дани, като в действителност взривя и двама ни.
Исках да му дам десет-петнайсет секунди, за да съм сигурен, че е преминал по малкия коридор. После щях да се устремя към стълбите.
След като ме беше подминал, вече нямаше качващи се преследвачи, от които да се боя. Можех дори да включа фенерчето и да прескачам стъпалата по две наведнъж. Щях да стигна първия етаж, преди той да се върне и да ме чуе.
Но две секунди по-късно от главния коридор се чу ругатнята на Датура, от която би се изчервила дори вавилонската уличница.
Навярно беше дошла от северното стълбище заедно с другото си приятелче. И бяха открили, че Дани Джесъп не е в стая 1242 — нито привързан към стола с бомбата, нито размазан по стената.
Четирийсет и трета глава
В казиното по време на словесните атаки на Датура срещу Мериан Морис тя беше показала, че коприненият глас може да се използва и като смъртоносна гарота за душене.
Сега, скрит зад вратата на тристайния апартамент, бях принуден да я слушам как ме ругае с такива изрази, за които дори не бях предполагал, че могат да се отнасят за мъж. С всяка следваща секунда увереността ми, че ще мога да избягам, намаляваше.
Болна от луда крава или не, сифилистичка или не, Датура по мое мнение беше нещо повече от силно умопомрачение в красив женски облик, нещо повече от склонна към убийства търговка на порно, чийто нарцисизъм надминаваше този на самия Нарцис. Тя беше олицетворение на природна стихия, с мощ равна на тази на земята, водата, вятъра и огъня.
В съзнанието ми изникна името на Кали, индуската богиня на смъртта, тъмната страна на майката-богиня, единствената от цялата плеяда техни богове, която беше покорила времето. С четири ръце, жестока, неутолимо кръвожадна, Кали поглъща всички същества. В храмовете, където й се кланят и я почитат, обикновено бива представяна в скулптурите и стенописите с огърлица от човешки черепи, танцуваща върху труп.
Този метафоричен въображаем образ на тъмнокожата, мрачна и брутална Кали, въплътена в знойната русокоса Датура, изведнъж се оказа толкова правдоподобен, че усещането ми за реалността сякаш стана по-ясно и контрастно. Всеки детайл от потъналата в сенки хотелска стая, от руините около мен, от бушуващия порой отвъд балконските врати, в един миг дойде на фокус и ми се стори, че ей-сега ще мога да погледна още по-дълбоко, в молекулярната структура на материята.
Ала едновременно с тази нова контрастност и яснота в полезрението ми аз долових някаква трансцедентална мистерия, която никога преди не бях срещал. Сензационно разкритие в процес на трансформация, чакащо да бъде възприето от разума. Полазиха ме ледени тръпки, ужас от въпросното неописуемо с прости думи същество. Обзе ме чувство на дълбок респект, наподобяващо повече благоговение, отколкото страх. Но страх също не липсваше.