Разочарован от стая 1242, аз се върнах в коридора. Светлината, проникваща от стаите с прозорци и с отворени към коридора врати, беше станала още по-слаба отколкото преди половин час. Тук щеше да настъпи мрак поне час преди слънцето навън да залезе.
Макар и да ме измъчваше неприятното чувство, че ме наблюдават, при все че видимостта беше толкова лоша и подобни халюцинации бяха безпочвени, аз предпочетох да не включвам фенерчето, докато съм в коридора. Андре и Датура бяха въоръжени и светлината щеше да ме направи лесна мишена за тях.
Когато оглеждах стаите една по една, щом затворех вратата след себе си, се чувствах в безопасност и включвах фенерчето. И преди бях претърсил някои от тези помещения, когато търсех скривалище за Дани. Тогава не намерих необходимото. И сега не намерих нищо. Дълбоко със сърцето, с онова уютно кътче, където вярата в чудесата живее дори и в часовете на смъртна опасност, аз очаквах да се натъкна на някой куфар на отдавна починал гост на хотела, в който да намеря зареден пистолет. А още по-добре беше да открия товарен асансьор, изолиран от пътническите, или широк кухненски асансьор, който да води към кухнята на първия етаж.
В крайна сметка открих сервизно помещение три на четири метра. По лавиците бяха подредени препарати за почистване, сапуни, електрически крушки. Прахосмукачките, кофите и подомиячките бяха струпани на пода.
Противопожарната разпръскваща система, която беше отказала навсякъде другаде из хотела, тук, изглежда, се беше престарала. Или пък беше избила водопроводна тръба. Част от тавана беше срутена. Парчета изолационен картон, очевидно целият намокрен, се бяха разпилели на пода в стаята.
Набързо огледах препаратите по рафтовете. Белина, амоняк и други разпространени домакински продукти можеха да се смесят и да се получат експлозивни вещества, обезболяващи, отровни и нервнопаралитични газове. За съжаление не ми беше известна нито една от тези химически формули.
Понеже често се забърквам в неприятности и понеже по природа не съм тренирана бойна машина, за в бъдеще ще трябва да отделя повече време и старание в обучението на изкуството на разрушението и убийствата. В интернет има информация, подходяща за самоуки ентусиасти като мен. А и в наши дни сериозните университети предлагат курсове, та дори и цели програми, посветени на философията на анархията и нейното практическо приложение.
По отношение на този вид самоусъвършенстване признавам, че съм ленив. Предпочитам да усъвършенствам приготвянето на палачинките, отколкото да запомням рецептите за приготвянето на шестнайсет разновидности нервнопаралитичен газ. По-скоро бих прочел някой от романите на Ози Бун, отколкото часове наред да се упражнявам върху манекен в удар с нож в сърцето на противника. Никога не съм твърдял, че съм съвършен.
Един люк на тавана привлече вниманието ми към онази част от сервизното помещение, където таванът беше цял. Когато подръпнах висящото въже-дръжка, тежкият капак изскърца, изстена, но се отвори и от него се разгъна тясна стълба.
Когато се изкачих горе, лъчът на фенерчето разкри междинна ниша, висока около метър и половина, между дванайсетия и тринайсетия етаж.
През тази ниша минаваха най-различни плетеници от медни и ПВЦ тръби, електрически проводници, водопроводи и инсталацията на отоплението, вентилацията и климатиците.
Бях изправен пред две възможности: да продължа напред и да огледам нишата или да сляза долу и да изпия коктейл от белина и амоняк.
Тъй като нямах резенчета лимон, предпочетох първия вариант. Влязох в нишата и издърпах след себе си стълбата, която се сгъна и люкът се затвори.
Четирийсет и девета глава
Според легендите, когато африканските слонове разберат, че краят им наближава, отиват на същото гробище-костница, още неоткрито от човека, дълбоко в девствената джунгла, където почиват костите и бивните на техните предци.
Между дванайсетия и тринайсетия етаж на хотел „Панаминт Ризорт енд Спа“ аз открих подобно гробище, но на плъхове. Не видях нито един жив гризач, обаче се натъкнах на поне стотина, които бяха напуснали този свят.
Бяха умрели на групи от по три-четири животни, но открих и една купчина от може би двайсет малки трупа. Сигурно се бяха задушили от дима, който беше изпълнил пространството вечерта на природното бедствие. След пет години от тях бяха останали само черепи, кости, малки парчета козина и тук-там някоя вкаменила се опашка.