Заобикалянето и катеренето по безформените и хлъзгави препятствия се оказа опасно занимание. На места подът като че беше хлътнал, което предполагаше, че температурата от огъня в разгара на пожара е била толкова голяма, че арматурата под бетона беше започнала да се топи и да се чупи.
Въздухът тук беше по-зловонен от този в шахтата, горчив, почти гранясал. Но беше разреден, сякаш се намирах на голяма височина. Саждите постоянно навяваха у мен неприятни мисли и аз се мъчех да се съсредоточа върху игуанозаврите. Вместо това пред мен непрекъснато изникваше Датура — Датура с огърлицата от човешки черепи.
Пълзях по корем, притиснат в гигантското черво, пълно с разтопени останки от метал. Сетих се за Орфей в ада.
В древногръцката митология Орфей отива в ада, за да търси своята съпруга Евридика, която е попаднала там след смъртта си. Той успява да спечели благоволението на Хадес, който му разрешава да я отведе от царството на прокълнатите.
Аз обаче нямаше как да съм Орфей, защото Сторми Луелин, моята Евридика, не беше попаднала в ада, а на много по-хубаво място, което напълно си заслужаваше. Ако това беше адът и ако аз бях дошъл тук със спасителна мисия, душата, нуждаеща се от спасение, беше моята.
Докато в главата ми се въртеше мисълта, че люкът за втория етаж на хотела сигурно е здраво залепен от топенето на метала, аз едва не паднах в дупка на пода. Отдолу лъчът на фенерчето разкри останките от стени на нещо, което преди пет години е било склад.
Нямаше нито люк, нито стълба. Бяха превърнати в пепел. Аз скочих в отвора и се приземих на крака, олюлях се, но запазих равновесие.
Прекрачих стоманения скелет на липсващата стена и влязох в главния коридор. Намирах се само на един етаж височина и можех да избягам от хотела, без да се показвам на охраняваните стълби.
Първото, на което фенерчето ми се натъкна, бяха следи, много приличащи на онези, които видях, когато за пръв път влязох в „Панаминт“. Те ме накараха отново да се сетя за саблезъба.
Второто, което забелязах на светлината, бяха човешки стъпки, водещи директно към Датура. Тя включи нейното фенерче в мига, в който лъчът на моето я намери.
Петдесет и първа глава
Каква кучка само. К-У-Ч-К-А в пълния смисъл на думата.
— Хей, приятелю — каза Датура. Освен фенерче държеше и пистолет. — Бях в долната част на северното стълбище. Пийнах си вино, поотпуснах се и чаках да почувствам силата. Сещаш се, нали, твоята сила, която да ме привлече. Както каза Дани идиотът.
— Замълчи — примолих й се аз. — Застреляй ме още сега.
Без да реагира на думите ми, тя продължи:
— Стана ми скучно. Аз лесно се отегчавам. По-рано бях забелязала тези следи от голяма котка в подножието на стълбището. Има ги и по стъпалата. Реших да ги последвам.
Огънят беше вилнял в тази част от сградата с неимоверна жестокост. Повечето от вътрешните стени бяха изгорели напълно и се беше образувало огромно и мрачно пространство. Таванът се крепеше на стоманени колони, обвити в бетон. През годините пепелта и прахът бяха продължили да се трупат, образувайки плътен и дебел килим. По този килим се беше разхождал наскоро моят саблезъб тигър.
— Звярът е обикалял навсякъде — добави тя. — Стана ми толкова интересно как се е движил в кръг и е излязъл обратно по следите си, че напълно забравих за теб. Напълно. И точно тогава те чух да идваш, и изключих фенерчето. Дяволски готино, приятелю. Мислех си, че следвам котката по петите, но бях привлечена от теб, когато най-малко очаквах. Ти си много странен тип, знаеш ли?
— Знам го.
— Тези стъпки наистина ли са от котка или от друг фантом, който си накарал да ме доведе тук?
— Наистина са от котка.
Бях много уморен. И мръсен. Исках да свърша по-скоро, да се прибера у дома и да се изкъпя.
Деляха ни около три метра и половина. Ако бяхме по-близо един до друг, можех да се опитам да скоча към нея, да се наведа и да й отнема пистолета.
Ако можех да я заприказвам, да я накарам да продължи да говори, сигурно щеше да се появи удобна възможност. За щастие от мен не се изискваше и грам усилие, за да продължи тя да говори.
— Познавах един нигерийски принц — каза Датура. — Той твърдеше, че е исангома и че може да се превръща в пантера след полунощ.
— Защо не след десет часа?
— Аз лично се съмнявах в способностите му. Мисля си, че лъжеше, защото искаше да ме мине.
— Между мен и теб този проблем не съществува.