Не знаех колко пъти трябва да отскочи куршумът от стените, докато скоростта му отслабне и той стане безопасен. Пълзенето по саламандърски се оказа изтощително, а и не бях уверен, че ще успея да се отдалеча на безопасно разстояние.
Внезапно почувствах повей от лявата ми страна и инстинктивно се насочих натам. Оказа се друг отводнителен канал. Този обаче, явно разклонение на първия, също широк около метър, беше стръмен.
В тунела отекна четвърти изстрел. Озовал се в същия миг извън обсега на всякакви рикошети, аз отново запълзях нататък.
Скоро наклонът се увеличи и изкачването ставаше все по-трудно. Това до известна степен ме обезсърчи, но накрая се примирих. В същото време непрекъснато си напомнях да не докарвам тялото си до границите на физическото изтощение. Вече не бях на двайсет.
Последваха още изстрели, но бях спрял да ги броя, след като задните ми части вече не бяха изложени на риск.
На върха на склона разклонението излизаше в някакво помещение приблизително два на два метра. Огледах го с фенерчето. Изглежда, беше канализационен резервоар.
Тук се стичаше вода от три по-малки тръби, чиито отвори бяха разположени в горната част на помещението. Боклуците, дървесните листа и кори, донесени от тези потоци, падаха и се трупаха на дъното и чакаха да бъдат почистени от техническия персонал.
Отворите на три изходни канала, включително и на този, от който бях дошъл, се намираха на различно ниво, по един на всяка от стените, но не над пода, където се трупаха боклуците. Водата вече се изтичаше през най-ниско разположените от тях.
Тъй като навън бурята продължаваше да бушува, нивото на водата скоро щеше да се вдигне чак до мястото, на което се намирах. Трябваше веднага да се преместя в най-високия от каналите и оттам да продължа да се движа.
Отстрани на пода имаше издигнати ръбове, по които можех да мина, без да газя в боклуците. Трябваше само да бъда внимателен и да не прибързвам.
Тунелите, по които бях минал досега, бяха доста тесни за човек с моето телосложение. А Андре изобщо не би могъл да се промъкне. Той по-скоро би се надявал да ме е ранил или убил с някой от рикоширалите куршуми. Определено не би влязъл да ме преследва по тръбите.
Измъкнах се от канала и стъпих на ръба. Когато погледнах навътре по наклонения тунел, видях светлина в далечината. Преследвачът изръмжа, докато упорито се изкачваше нагоре.
Петдесет и пета глава
Хрумна ми да извадя пистолета на Датура и да стрелям надолу в тунела, докато онзи пълзеше към мен. Време за разплата.
Предпочитах да имам пушка или може би огнехвъргачка. Като онази, с която Сигърни Уивър гореше гнусните буболечки в „Извънземното“. Или казан с кипящо масло, по-голям от този, който Чарлс Лоутън в ролята си на гърбушкото Квазимодо изля върху тълпата от кулата на „Парижката Света Богородица“. Щеше да е супер.
Датура и нейните следовници ме бяха отказали от традиционните християнски ценности и в момента нямах намерение да обърна другата си буза, за да получа нов удар. Те бяха значително понижили прага ми на търпимост към себеподобните им. А търпимостта ми към насилието се беше покачила.
Андре беше идеален пример за правилото, че винаги трябва да подбираш внимателно обкръжението си.
Застанал върху високия петнайсет сантиметра ръб, с гръб към мътната вода, хванал се с едната ръка за ръба на канала, аз се приготвих за отмъщение. Но така, без да съм изложен на риск, не можех да усетя вкуса на възмездието. Ако стрелях с пистолета по Андре, от отката щях да загубя крехкото си равновесие и да падна в резервоара.
Нямах никаква представа колко е дълбока водата, но по-важното, не знаех какви боклуци лежат под повърхността. Тъй като напоследък късметът далеч не беше на моя страна, като нищо можех да падна върху счупена дървена дръжка от лопата, достатъчно остра да се надене на нея и Дракула. Или пък да има ръждясала вила, няколко заострени шипа от бодлива тел, а може би дори колекция от японски самурайски мечове.
Оцелял след цялата тази стрелба по мен, щях да си отида направо нелепо. Андре щеше да се изкачи и да ме види прободен в средата на резервоара. Убеден съм, че какъвто си беше груб и суров, той щеше доста да се посмее на тази гледка. И докато умирах, щеше да изрече с гласа на Датура: „Нещастник“.
Затова оставих пистолета да си седи затъкнат отзад на кръста ми и заобиколих резервоара до мястото, където се намираше отворът на най-високия изходен канал — на около пет сантиметра над главата ми, с метър и двайсет по-високо от този, от който току-що се бях измъкнал.