Бяс.
Тъй като някъде бях чел, че поне четвърт от членовете на всяка една колония прилепи са заразени, очаквах да бъда нахапан яростно от гризачите. Но за щастие страховете ми не се оправдаха.
Макар че никой от тях не ме ухапа, няколко ме одраскаха в движение. Вселената беше чула и приела предизвикателството ми: сега бях по-мръсен и по-окаян, отколкото преди десет минути.
Отново се надигнах и продължих по спускащата се надолу тръба. Някъде пред мен, немного далеч, непременно трябваше да има изход от този лабиринт. На двеста метра, най-много на триста, успокоих се аз.
Но на изхода, разбира се, щеше да ме дебне Минотавърът. Минотавърът, който се хранеше с човешка плът. „Да, ама само с плътта на девственици“ — казах си. После се сетих, че съм още девствен.
Лъчът на фенерчето ми показа, че каналът се разклонява под формата на У. Лявото разклонение продължаваше да слиза. Дясното всъщност стигаше до канала, по който се движех в момента. Понеже той беше извит нагоре, предположих, че ще ме отведе по-близо до повърхността и до изхода.
Бях изминал едва двайсет-трийсет метра, когато чух прилепите да се връщат. Те бяха излетели навън, видели, че природата в момента не е в добро настроение, и бяха решили да се върнат в уютния си подземен рай. Понеже се съмнявах, че и този път ще остана ненахапан, аз изненадващо бързо и за самия себе си се обърнах в противоположната посока, движен от паниката. И побягнах наведен като трол от приказките. Върнах се към спускащия се надолу тунел и оттам завих надясно, отдалечавайки се от резервоара. Надявах се прилепите да си помнят адреса и да не се натъкнат пак на мен.
Когато трескавото пляскане на крила отекна за кратко зад мен, аз се спрях, подпрях се на стената и си поех дъх.
Може би сега Андре също балансираше по ръба около резервоара и вървеше към най-високо разположения отвор. Може би прилепите го бяха изплашили и той беше паднал в резервоара право върху онези самурайски мечове.
Фантазиите донесоха лъч светлина на сърцето ми, но съвсем мимолетно, защото не можех да повярвам, че Андре ще се уплаши от някакви си прилепи. Съмнявах се, че на този свят нещо изобщо е в състояние да го изплаши.
Изведнъж се чу някакъв зловещ шум. Приглушен тътен, като че някой търкаше огромна плоча от гранит в друга плоча. Изглежда, идваше от пространството между мен и резервоара.
Обикновено това означаваше, че се отваря тайна врата в стената и от нея излиза зъл император с пелерина и високи до коленете ботуши.
Аз бавно тръгнах към У-образното разклонение, като се оглеждах наляво-надясно и се опитвах да разбера откъде идва шумът.
Тътенът се засили. Сега ми се стори, че не е търкане на плочи от гранит, а между камък и желязо.
Когато допрях длан до стената на тунела, почувствах вибрациите. Веднага изключих вероятността да е земетресение. Трусовете щяха да са по-резки и далеч по-осезаеми.
Тътенът спря. Вибрациите в стената — също.
Друг остър звук. Внезапен порив на въздуха разроши косата ми, сякаш някой с бутало го беше изпомпал от съседния тунел.
Някъде се отвори огромна врата, шлюз.
Въздухът беше изместен от воден потоп. Водата буквално изригна от идващата отгоре тръба и ме събори, след което ме понесе надолу по това своеобразно черво на отводнителната система.
Петдесет и седма глава
Бясно подхвърлян и преобръщан от водната стихия, аз се носех из тунела със скоростта на куршум в цевта на пушка.
Отначало фенерчето ми освети само сив пенлив поток. Лъчът подскачаше по вълните, играейки си с мръсната пяна. Но закрепващата лента не издържа и водата я отнесе заедно с фенерчето.
Надолу към черния мрак, стремглаво полетял като ракета, аз обвих ръце около тялото си и се помъчих да държа краката си събрани. Ако се ударех в стената, като нищо щях да си счупя я китка, я глезен или лакътната кост.
Опитах се да остана в хоризонтално положение, по гръб и с лице нагоре, с фаталната обреченост на олимпийски състезател по бобслей, летящ в улея към финала. Но въздушните течения на няколко пъти ме преобръщаха и лицето ми потъваше под водата. С мъка задържах въздуха си, напрягах тялото си в желаната посока, а когато успявах да се надигна над водата, отварях широко уста, за да вдишам и да се приготвя за новото потапяне.
Гълтах вода, давех се и кашлях, отчаяно вдишвах въздух.
Предвид цялата ми безпомощност и безнадеждност, същата гледка би се получила, ако се носех по водите на Ниагарския водопад право към острите скали-убийци.