Петдесет и осма глава
Злото никога не умира. То само променя лика си.
Конкретно този лик ми беше писнало да го гледам. Когато видях гиганта, за миг си помислих, и искрено се надявах, че към мен плува само един труп.
Но той беше жив, много по-жив и пъргав от мен. Понеже беше прекалено нетърпелив вълните да го доведат до стълба за дълбочината, той пропусна целта си и размаха ръце, решен да ме докопа с плуване.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се покатеря на стълба.
Тялото ме болеше страшно много. Гърбът ми направо пулсираше. С последни сили стисках стълба.
За щастие чертите на скалата, не бяха само боядисани с черно, но и издълбани в дървото. Те ми послужиха като места за хващане. Малка утеха, но по-добре от никаква.
Вкопчих се с колене и се надигнах, като в същото време се набрах и с ръце. Крайно изтощен, се спуснах отново във водата. И отново се вкопчих и опитах, сантиметър по сантиметър. Всеки от тях беше върховно постижение.
Когато Андре се удари в стълба, почувствах сблъсъка и погледнах надолу. Лицето му беше грубо и едро като бухалка. Очите му бяха като остри ножове, блестящи от ярост и желание за насилие.
Протегна ръка към мен. Той имаше дълги ръце. Успя само да докосне с върховете на пръстите подметката на дясната ми обувка. Вдигнах краката си по-високо. Тъй като се опасявах, че няма да издържа и ще падна право в лапите му, продължих да се изкачвам като червей нагоре, резка след резка, докато главата ми не се удари в тавана.
Когато отново погледнах надолу, с ужас установих, че макар и да бях вдигнал максимално краката си, стиснал отчаяно с бедра стълба, на него му трябваха само някакви си трийсетина сантиметра, за да ме достигне.
Той впи дебелите си и груби пръсти в резките на скалата. Изглежда, не му беше лесно. С усилие се надигна от водата.
Стълбът завършваше с разширен шпил. С лявата ръка се хванах за него и увиснах като Кинг Конг на върха на Емпайър Стейт Билдинг.
Аналогията не беше много уместна, защото чудовището всъщност беше под мен. По-скоро приличах на крехката Феи Рей. Маймуната-великан, изглежда, изпитваше необяснима страст към мен.
Краката ми започнаха да се плъзгат. Андре замахна към обувката ми. Бясно изритах ръката му и отново вдигнах високо колене.
Спомних си за затъкнатия в колана ми пистолет на Датура. Понечих да го извадя, но уви, бях го изгубил.
Докато отчаяно търсех пистолета, звярът се надигна и ме сграбчи за левия глезен с двете ръце.
Огромната му тежест безжалостно ме задърпа надолу. Чух вик от болка и ярост — веднъж, два пъти, докато накрая осъзнах, че виковете издавах аз.
Шпилът на върха на стълба, който трескаво стисках с длан, не беше от същото дърво, а беше монтиран допълнително. Той не издържа на напъна и се счупи.
Двамата с Андре заедно паднахме в стремително течащата вода.
Петдесет и девета глава
Щом паднахме, в суматохата успях да се изскубна от хватката му. Мощният поток ме претърколи няколко пъти, след което със сетни сили изскочих на повърхността, кашляйки и плюейки вода.
Шевал Андре, бикът, жребецът, се носеше точно пред мен, на разстояние около четири метра и половина, обърнат с лице към мен. Тласкан от силното течение, колкото и да му се искаше, и да се опитваше, той не можеше с плуване да стигне мястото на срещата със смъртта.
Кипящата му ярост, тлеещата омраза, страстта му към насилието толкова го бяха погълнали, че той скоро щеше да капне от изтощение, без може би да го съзнава. Не се боеше, че след като ме задуши и удави, самият той ще намери края си във водната стихия.
Като изключех евтината и курвенска физическа привлекателност на Датура, не се сещах за друго нейно достойнство, което би накарало един мъж така саможертвено да посвети тялото, ума и сърцето си на нейната кауза. Да не говорим за мъж като него, у когото, изглежда, нямаше никаква сантименталност. Възможно ли беше този грубоват великан да обича красавицата толкова много, че да е готов да умре за нея? Дори и тази любов да беше перверзна и извратена, дори и самата красавица да беше побъркана, страдаща от нарцисизъм?
Ние бяхме като трохи в потопа. Водните вихри ни преобръщаха, повдигаха ни рязко и пак рязко ни спускаха, тласкаха ни със скорост може би петдесет километра в час, а може би и повече. На моменти съвсем се приближавахме един към друг. И никога вълните не ни раздалечаваха на повече от шест метра.