— Да ви разкажа ли най-новия виц? — попита господин Торн.
И понеже кучето бе концентрирало цялото си внимание върху мене, той изглеждаше в най-добро настроение. Ами аз? Дори не му отговорих. Напротив, залових се да съчинявам сонет. Молив си нося винаги със себе си. А хартия имаше предостатъчно.
Междувременно господин Бурмистер съобщи, че ще се обади на кучешкия дресьор. По някое време той похлопа и каза, че за съжаление човекът бил в болница. Дали е хлопал и по-късно, вече не зная. Покатерих се през малко тесния и за съжаление доста висок прозорец, скочих в градината, навехнах левия си крак и закуцуках към вкъщи. Докато намеря такси. Пари имах в себе си. Но не и ключ. Ако знаех предварително какво щеше да ми се случи, щях да си облека палтото, преди да вляза в тоалетната. В последна сметка, безкрайно огорчен, аз седнах върху циментовата ограда на градината и така си навлякох хрема.
Когато Лотхен пристигна с шапката ми, чадъра и палтото, тя ме погледна загрижено и малко учудено:
— Я виж ти! — каза тя. — Откога пък носиш такава прическа?
Както казах, поканите са нещо ужасно. И до днес още куцам.