Елин Пелин
Чудната торба
Живели някъде си на света един мъж и една жена. Мъжът посял просо и то се родило толко хубаво, че и до днес врабците за него приказват.
Но не щеш ли, отведнъж духнал вятър, зашумял, засъскал, просото оронил и отръскал.
Видял мъжът това нещастие, заплакал и казал на жена си:
— Ох, жено, жено, останахме без сладка просена кашица.
— Слушай — казала му жената, — не плачи, ами иди при Ветровия баща, оплачи се от сина му и поискай помощ. Нека загубата ни плати.
Послушал я мъжът и тръгнал. Отишъл той при Ветровия баща, поклонил му се и рекъл:
— Добър ден ти, стари Ветре, по голяма работа ида при тебе.
Зашумял Вятърът.
— Кажи да чуя — рекъл.
— Така и така — почнал да разправя селянинът, — посях просо и се роди чудно. Но духна твоят син и го отърси. Аз съм беден и искам да ми се плати загубата.
— С какво да ти заплатя? — казал Вятърът, — У вятър и парите са вятър.
— С какво намериш за добре, Ветрьо.
Замислил се Ветровият баща, мислил, мислил и измислил:
— Ще ти дам една торба, селянино.
— За какво ми е торба, Ветрьо? Празни торби и дома висят, колкото искаш…
— Ще ти дам една торба — казал Вятърът, — ама такава торба, че като искаш да ядеш и пиеш, само й кажи: „Отвори се, торбице!“, и тя ще ти даде каквото искаш и колкото искаш.
— Като е такава торба, ще я взема — зарадвал се селянинът.
— Пък като се наядеш, само й кажи: „Затвори се, торбице!“, тя всичко ще прибере.
Селянинът взел торбата, благодарил, поклонил се и си отишъл.
Занесъл той торбата в къщи и почнал да се хвали на жена си.
— Гледай, жено, що донесох!
— Що донесе бре, мъжо?
— Торба.
— Че защо ти е торба? Слава богу, ний торба си имаме.
— Е, не е тая торба като нашите — казал мъжът, — тая торба само да й кажеш: „Отвори се, торбице“, и ще ти даде ястия и пития, каквито искаш и колкото искаш. Да ядеш и да ти остане.
Жената тръгнала с кобилицата за вода, срещнала съседа си и му се похвалила:
— Моят мъж донесе такава и такава торба.
Кумът им чул за това чудо и казал:
— Ще ви дойда в неделя на гости.
Дошла неделя. Кумът изпълнил думата си и им отишъл на гости. Гледа в къщи — ни огън, ни кладенец, ни нещо приготвено и си казал: „С какво ли ще ме гостят?“
Домакинът свалил торбата от куката и казал:
— Отвори се, торбице!
Торбата се разтворила и в нея се показало какво не: разни баници, печени гъски, кюфтета, кисело мляко, ориз с прясно мляко и много още работи. На всичко отгоре няколко шишета червено вино.
Гостували, що гостували, яли, пили и пак им останало.
Върнал се кумът дома и разправил на жена си:
— Ей, жено, да видиш! Кумецът има такава и такава торба…
— Гледай чудо! — казала жената.
— Чудо не, ами чудо!
— Откъде е взел тая торба?
— Пък аз го и не попитах! Ще ида да узная.
Кумът се върнал пак при кумеца и го попитал:
— Откъде взе тая торба?
— Откъде? От Ветровия баща!
— Продай ми тая торба, кумец.
— Да прощаваш, куме, ама няма да ти я продам.
— Един чифт волове за нея ти давам.
— И два чифта да ми дадеш, пак я не давам.
— Два чифта ти давам.
— Не може.
— Три чифта взимаш ли?
— Казах не и не.
— Като е така, четири чифта волове ти давам за нея.
Селянинът се замислил, почесал се по врата и не знаел какво да прави. А жената стояла отстрана и му шепнела:
— Не са малко четири чифта волове, вземи ги бе, глупчо!
Селянинът се съгласил.
— Като е така, куме — рекъл, — дай воловете, на̀ ти торбата.
Взел той четири чифта волове, разорал полето, посеял просо и чака да се роди. И се родило онова просо, ама какво не — не само врабците, ами и синигерите още разправят за него.
Но не щеш ли, пак духнал вятър, пак отърсил просото.
Разплакал се селянинът.
— Ох, жено, жено, каква беда ни сполетя! Пак останахме без кашица.
— Не плачи, мъжо — утешила го жената, — не плачи, ами иди при Ветровия баща, та му се оплачи. Нека ни заплати загубата.
Селянинът тръгнал и пристигнал у Ветровия баща.
— Добър ден, Ветрьо.
— От добро да се не избавиш, селянино!
— Дойдох да ти се оплача.
— Кажи да чуя.
— Твоят син пак ми отърси просото. Заплати ми загубата.
— С какво да ти платя?
— Дай ми, Ветрьо, пак една торба като оная.
— Добре — казал Ветрьо, — на̀ ти тая торба и като отидеш в полето, кажи: „Отвори се, торбице!“, и ще видиш какво ще произлезе.
Взел селянинът торбата и тръгнал. Като стигнал в полето и седнал да си почине, дощяло му се да похапне малко. Извадил той торбата от пазухата и казал:
— Отвори се, торбице!
Като се отворила торбата, че като изскочил един дървен чук из нея, че като почнал да маха въз селянина и да го удря по гърба, по главата и де свари. Едвам могъл бедният човек да каже: „Затвори се, торбице!“ — и да се спаси от чука.