Станал той, завързал торбата и я понесъл дома.
— Е, какво, човече — попитала жена му, — донесе ли торба?
— Донесох — казал жално селянинът.
— Дай, мъжо, да я видя!
Мъжът показал торбата.
— Също като другата — зарадвала се жената.
— Разбира се, че е съща!
— Ех, пак ще си заживеем честито — почнала да скача от радост жената.
— Само имай търпение, жено!
— Защо, мъжо?
— Погледни ми синините по главата!
— От какво са, мъжо?
— Торбата ще ти каже.
Бабата била много любопитна, взела торбата и казала:
— Отвори се, торбице!
Като се отворила торбата, че като изскочил оня ми ти чук, че удри бабата по главата, удри по гърба! Дръпнал й един бой, какъвто тя и насън не била виждала. Едвам могла да каже: „Затвори се, торбице!“ — и да се спаси.
Чукът влязъл в торбата, селянинът я затворил и я окачил на куката.
— Какво, жено, хубаво ли ще живеем занапред? — попитал мъжът.
— Ох, лошо, човече, лошо! Още един път не ходи при Ветровия баща. Не чакай добро от другите.
Минало що минало време, жената отишла у кума си и почнала да се хвали:
— Е, куме, моят мъж пак се с такава торба сдоби.
— Ще ми я продадете, кумице!
— Не думай, куме… Това не ще да стане…
— Четири чифта волове давам…
— Като е така, добре.
Дал кумът воловете, вземал торбата и тръгнал радостно дома. Стигнал в къщи, извадил я и рекъл:
— Отвори се, торбице!
Като се отворила торбата, че като изскочил чукът, та забрал и него по главата, че удри, че удри… едвам се отървал.