Николай Райнов
Чудните приключения на Абулфауарис, наречен великия пътешественик
Персийска приказка
Имало едно време в града Басора един корабоначалник. Дето и да пътувал, той водел със себе си своя син, който се казвал Абулфауарис. Момчето още от малко свикнало на пътешествия. То отрасло — може да се каже — в морето. Още на дванадесет години знаело повечето острови, разположени в Индийско море.
Корабоначалникът спечелил много пари. Той се заловил за търговия и за някакви десетина години станал най-богатият търговец в Басора.
Един ден казал на сина си:
— Имам да уреждам големи сметки с Хабиб — търговец в Серендиб. Тебе упълномощавам да отидеш и ги уредиш. Време е да почнеш да се учиш на търговски работи.
На момъка било мъчно да се раздели с баща си, но, от друга страна, много му се искало да види още веднъж Серендиб — град, прочут по своите хубости. Той го бил виждал в детинството си, когато не разбирал още нищо.
Абулфауарис се качил на един кораб, който тръгнал от пристанището на Басора за Сурат и остров Серендиб.
Като стигнали на острова, първата работа на Абулфауарис била да запита къде живее Хабиб, казали му. Нямало човек да не знае кой е Хабиб и къде е къщата му.
Оказало се, че Хабиб е не само един от най-богатите търговци в Серендиб, но и един от най-добрите приятели на баща му. При това човек много честен и любезен. Той приел Абулфауарис като свой син и го настанил в къщата си.
— Ще ме оскърбиш — рекъл, — ако отидеш да живееш другаде. Додето си в града, моята къща ще бъде и твоя.
Те си уредили сметките за два-три дена. В свободното си време Абулфауарис ходел по града да разглежда неговите забележителности и да изучава законите на страната, както и нравите и обичаите на народа. Пет-шест седмици минали тъй. Момъкът си свършил всички работи и само чакал кораб, за да се върне в родината си.
Един ден му съобщили, че е пристигнал кораб от Сурат, който щял да тръгне обратно на другия ден. Момъкът наредил да му запазят място.
Когато се връщал за обяд към къщата на Хабиб, Абулфауарис минал край една златарница и се спрял да погледа изложените вещи. Додето зяпал, видял, че по улицата минава жена, облечена разкошно, последвана от роб, който носел покупките й. Макар че била забулена с прозрачно фередже, момъкът забелязал необикновената й хубост. Тя вървяла величествено. Пристъпвала като царица.
Абулфауарис се обърнал да я изгледа. Той се захласнал в нея и неволно казал, когато тя минавала край него:
— Каква хубава жена! Трябва да е от царския харем.
Жената го изгледала внимателно, па отминала. А той останал пред златарницата и следял с очи отминаващата хубавица. Когато се запътил към къщата на Хабиб, настигнал го един роб. Той бил робът на жената.
— Какво искаш? — запитал Абулфауарис.
— Господарю — отвърнал робът почтително, — заповядаха ми да те помоля да дойдеш с мене.
— Кой ти заповяда?
— Господарката ми.
— За добро ли ме вика, или за зло?
— Тя не ми каза нищо, но бъди уверен, че в дома на моята господарка те чака само добро. Ела: няма да съжаляваш! Уверявам те.
Абулфауарис си спомнил, че на другия ден ще трябва да заминава. Но имало време. Той тръгнал подир роба.
Минали през много заплетени улички. Стигнали най-сетне до един голям дворец с разкошен и величествен изглед. Момъкът бил въведен в широк и хубав салон, дето го помолили да почака.
В салона имало толкова хубави неща, че друг път Абулфауарис би ги гледал цял ден едно по едно: толкова бил любопитен. Ала сега не му било до гледане. Той стоял като на тръни. Не знаел какво го очаква.
По едно време надошли в салона жени — все млади и хубави, облечени разкошно — не като робини, а като царици. Момъкът ги погледнал, но като не видял между тях господарката им, отвърнал очи.
Най-после дошла и тя. Той я познал веднага. Тя била по-висока от другите и се държала не само гиздаво, а и благородно. Фередже нямала. Хубостта й сияела като слънце. Разкошните дрехи и накитите със скъпоценни камъни изтъквали още повече нейната хубост. Абулфауарис бил обаян. Той стоял и не знаел какво да каже.
Жената му се усмихнала. Тя седнала на една софа, прилична на престол, а другите жени се наредили около нея, отляво и отдясно, на две редици.
— Приближи се, млади момко! — рекла тя. — Да беше друг на мое място, би се оскърбил, че подхвърляш думи на улицата. Но аз видях, че си чужденец, и пратих да те повикат, за да ти кажа, че постъпката ти не е похвална. Имай предвид думите ми и друг път се дръж прилично! А понеже ме помисли за някоя от жените на царя, ще ти кажа, че аз съм още мома и ще си остана мома, додето не намеря мъж, достоен за мене. Досега не съм намерила.