— Тази жена навярно е някоя благочестива бабичка — забелязал Абулфауарис.
— О, не — отвърнал езичникът. — Тя е съвсем млада. Омъжи се за него преди няколко месеца.
Момъкът решил да почака, за да види как ще стане обредът. Почнали да прииждат хора отвсякъде. Насъбрал се — може да се каже — целият град. Едни идвали пеша, други — на коне, трети — на носилка. Царят също дошъл. Той бил яхнал слон, а около него се били наредили дванадесетина придворни в нещо като шатра.
Неколцина жреци, с книги в ръце, излезли напред и почнали да четат и пеят. Към полунощ дошла и жената на покойника, яхнала бял кон, богато украсен, оседлан и обуздан. Шестима души носели пред нея трупа на мъжа й, покрит с цветя и сложен на носилка от скъпо дърво. След жената яздели на коне други дванадесет жени, все с дълги коси, с тежки огърлици, пръстени, гривни, обеци и други накити. Лицата на всички били закрити наполовина от сребърни плочки, споени с рубини и злато. На главите им имало корони. Подире им вървели свирачи и свирачки. Сетне идели роднините и приятелите на жената, които пеели и свирели, за да изкажат своята радост поради доброволната жертва на съпругата.
Двама жреци помогнали на жената да слезе и я отвели при кладата, където било отнесено и сложено тялото на мъжа й. Тя се покачила на кладата с усмивка, сякаш я чака не смърт, а веселба. Роднините, приятелите и приятелките й се приближили да се простят с нея. Дошли и робините, на които тя раздала всичките си скъпоценности и заявила, че им връща свободата. Сетне си свалила фереджето и украшението от сребърни плочки, което закривало лицето й.
Абулфауарис останал като гръмнат, като видял това лице: Канзада! Да, Канзада!
Запалили огъня на кладата. За малко време всичко изгоряло.
Абулфауарис бил потресен от това, което видял. Като се върнал в лятната къща на Хабиб, сякаш още продължавал да вижда как пламъците поглъщат живата заедно с умрелия.
Скоро след това дошъл и Хабиб.
— Чудя се — рекъл той, — защо Канзада отиде да изгори с трупа на оногова, когото — всички знаят това — тя не обичаше никак.
— Че от нея ли е зависело дали да стори това, или не? — запитал момъкът. — Не са ли длъжни всички жени огнепоклонки да последват труповете на мъжете си в пламъците?
— Съвсем не. Напротив, по заповед от царя управителят на града повика жените, чиито мъже са починали, и ги помоли настоятелно да не правят тази глупава жертва. Само най-упоритите отиват да умрат на кладата. Сигурно и Канзада, като другите слеповерни жени, е мислела, че с такава смърт ще си спечели вечно блаженство.
Няколко дена след тая случка един роб дошъл да търси Абулфауарис. Той бил същият, когото момъкът срещнал, когато пристигнал в Серендиб.
— Господарю — казал робът, — моята бивша господарка отиде на кладата, за да бъде изгорена заедно с трупа на своя съпруг. Сега аз съм на служба при друга господарка, все тъй млада и хубава, която те е видяла и те обича повече от Канзада. Много й се иска да се срещнете. Ако желаеш, довечера ще дойда да те отведа.
— Не желая — отвърнал Абулфауарис. — Откак загина Канзада, аз не мога да се утеша.
— То е поради това, че не познаваш моята нова господарка. Тя твърде й прилича. Няма да се каеш, ако дойдеш.
— Не, не желая.
Робът си отишъл. Но вечерта дошъл пак и донесъл на момъка писмо. Там пишело:
„Разговорът ти с моя роб не само не ме наскърби, а — напротив — много ме зарадва. Той усили нетърпението ми да те видя. Ако ти наистина мислиш постоянно за Канзада, ние и двама ще бъдем доволни един от друг.“ Писмото нямало подпис.
Но тайнствените думи, с които било изпълнено, накарали Абулфауарис да се замисли.
— Добре — казал той на роба. — Води ме при господарката си.
Робът отвел момъка в малка, скромно наредена къща и го поканил да почака в една стаичка.
Той не чакал дълго. Малко след това се явила господарката. Като я видял, момъкът не можал да повярва на очите си: пред него стояла сама Канзада…
Той си помислил, че е видял дух, призрак, сянка. Разтреперал се дори. Жената забелязала това и се изсмяла.
— Абулфауарис — рекла тя, — аз не съм дошла да те плаша. Пред тебе не стои призракът на Канзада, а самата тя. Както ме виждаш, аз съм жива — все тъй жива, както бях, когато се разделихме с тебе.
И тя му казала, че била дала много злато на жреците, за да я спасят от пламъците. Те изкопали тайно едно подземие, над чийто отвор натрупали кладата. След като запалили тръстиката, Канзада, укрита от гъстия дим, се спуснала в това подземие. Когато зрителите се разотишли, жреците я отвели до къщата, която била наела преди това за нея една от верните й робини.