Абулфауарис изслушал тоя разказ с учудване.
— Добре — казал той, след като Канзада свършила, — но защо ти трябваше да лъжеш света, че уж искаш да те изгорят и че наистина са те изгорили? Никой не те е карал да отиваш на смърт заедно с мъжа си.
— Не — отвърнала жената, — това беше необходимо. Казаха ми, че царят се готвел след смъртта на мъжа ми да ме даде на друг придворен — все тъй стар. Защо ми е такъв живот? И аз намислих да спечеля свободата си чрез тая лъжовна смърт на кладата, после да стана мохамеданка и да се омъжа за тебе, след като отидем в Басора. Сега всичко е готово. Аз прибрах тук своите съкровища, а имотите си разпродадох още преди да тръгна за кладата. Ние можем да потеглим за Басора.
Те отпътували още на другия ден. В Сурат пристигнали благополучно. Оттам заминали за Басора, дето също пристигнали без каквито и да е премеждия.
Не може да се опише радостта на бащата, който — след толкова дълго отсъствие на сина — го видял най-сетне жив и здрав.
Канзада се омъжила за Абулфауарис. Устроили разкошно угощение, на което поканили всички сродници и приятели.
Радостта и веселбата траяли цели две седмици: толкова продължавал пирът. А що се отнася до щастието на Абулфауарис и на Канзада, то продължило цял живот.