Момъкът мълчал и се червял.
Чул се отново гласът на жената:
— Кажи ми, кой си, от коя земя идеш, чий син си и какво те е накарало да дойдеш в Серендиб?
Абулфауарис й отговорил на въпросите и добавил, че на другия ден си заминава за Басора.
— Това няма да стане — рекла с усмивка жената. — За наказание ти ще останеш тук, додето аз ти позволя да си отидеш.
Тя го поканила да седне на една софа до нея и му казала, че се казва Кензада; тя е дъщеря на великия везир на серендибския цар; след смъртта на баща си е свободна да разполага със съдбата си. Най-първите царедворци искали ръката й, но тя ги отблъснала. Баща й е натрупал големи богатства. Тя няма с кого да ги харчи. Абулфауарис й се харесва и тя мисли да се омъжи за него, ако той се окаже достоен да й бъде другар и съпруг.
След това сложили обяд. Канзада хванала момъка за ръка и го отвела в трапезарията. Поканила го да седне от дясната й страна. Никога през живота си Абулфауарис не бил опитвал толкова вкусни ястия и толкова сладки вина.
Като се свършил обядът, робините почнали да пеят, да свирят и танцуват. Пяла и самата им господарка — и, разбира се, много по-хубаво от тях.
Увеселението траяло до мръкване. Абулфауарис поискал да си тръгне.
— Господин Хабиб ме чака с нетърпение. Никога не съм закъснявал. Той ще се безпокои. Защо да тревожа добрия човек?
— Ако е само това, работата ще се нареди много лесно. Ще напишеш на Хабиб писмо, в което ще му се извиниш. Една много важна работа те кара да си промениш за няколко дена жилището. Да не се безпокои.
Момъкът написал писмото, което било веднага занесено от един роб на Хабиб.
След вечерята робите отвели момъка в спалня, отредена за него. Тя била една от най-хубавите стаи в двореца. На сутринта му донесли разкошни дрехи. Той се облякъл и отишъл в салона, дето го чакала домакинята. И тоя ден прекарали във веселба, песни, танци и угощение. Па и не само тоя: осем дена престоял момъкът в двореца — и нито му досадило, нито забелязал как минали дните.
На деветия ден Канзада му казала:
— Абулфауарис, ако ме обичаш, ти ще се ожениш за мене. Ала ти си мохамеданин, а аз съм от гебрите, които почитат огъня и слънцето. Ще трябва да приемеш моята вяра, па после да се венчеем. Съгласен ли си?
Момъкът замълчал. Не подозирал, че е огнепоклонка. Още по-малко очаквал да му предложи да се отметне от бащината си вяра.
— Не мога — отговорил той. — Никога не бих изменил на клетвата, която съм дал: да умра мохамеданин.
— Ти си неблагодарник! — викнала Канзада. — Ти не ме обичаш. Давам ти осем дена да си помислиш. Сигурна съм, че ще си промениш решението.
Цели осем дена той не видял домакинята. Носели му храна и вода в стаята. Отнасяли се към него като към затворник. И той разбрал, че да бъдеш затворен, дори и в най-богатия дворец, все пак си оставаш затворник. Тръгне ли нанякъде, четирима роби го следели. Поиска ли да излезе от двореца, намирал всички врати заключени.
На деветия ден от своето затворничество той бил отведен отново пред Канзада. Тя го запитала кротко променил ли си е решението. Той отговорил, че ще си остане мохамеданин, на каквито мъки и да го подложат.
— Добре — казала господарката. — Още осем дена срок ти давам. Помисли си!
Минали още осем дена в тежко затворничество. На деветия ден Абулфауарис се показал все тъй непоколебим, както бил по-рано.
Тогава Канзада му рекла строго:
— Момко, ти си не само неблагодарен, но и неблагоразумен. Никога не съм очаквала такова оскърбление от мъж. Още осем дена ти давам да си помислиш, като се надявам, че ще станеш по-умен. Ала те предупреждавам, че ако и тогава откажеш, ще бъда принудена да те накажа, както заслужаваш.
Тия осем дена се сторили на Абулфауарис най-страшните дни през живота му. Той се питал как може жена, която твърди, че го обича и че иска да се ожени за него, да бъде толкова жестока, та да го лиши от свободата му и да го заплашва с тежки наказания. Обичта, която той сам хранел дотогава в душата си към Канзада, почнала да се превръща в омраза.
На деветия ден го извели за трети път пред господарката на двореца. Тя седяла на висок престол, заобиколена от много роби и робини.
— Е, Абулфауарис, вразуми ли се най-сетне? — запитала го момата. — Кое ти е по-скъпо: вярата ли, или аз?
— Господарке — отвърнал момъкът, — ти си ми по-скъпа от всичко. Но ще ли бъда достоен за тебе, ако опетня честта си, като се откажа от вярата на своите деди и бащи?
— Млъкни, хитрецо! Ако не си промениш вярата заради мене, ще докажеш, че не ме обичаш. Върви си! Няма вече да те насилвам. Да не си посмял да се явяваш пред лицето ми! Ще бъдеш наказан, както заслужаваш. Цял живот има да съжаляваш за своята гордост.