Извели Абулфауарис, ала не го пуснали да си отиде, а го затворили в стаята му. Той отдавна бил намислил да избяга, но не можел. А тоя път се налагало да употреби всички средства. Вратата на стаята му била заключена. Потропал. Влязъл един роб и го запитал какво желае.
— Искам да предадеш едно писмо на Хабиб — рекъл момъкът. — Ще те възнаградя богато.
— Не мога — отговорил робът. — Господарката ми е забранила да предавам твои писма комуто и да е.
Когато две робини му донесли обяд, Абулфауарис се опитал да ги подкупи. Но те не приели подкупа. Строг бил редът в двореца на Канзада. За бягство не можело и да се мисли.
Тъй минали няколко дена.
Една заран рано-рано влезли в стаята шестима роби, които водели подире си двадесетина други мъже, облечени не тъй, както се обличат серендибците. Лицата им били жълти. Дрехите — червени. Носели високи зелени чалми.
Оня, който изглеждал, че им е началник, се спрял пред Абулфауарис и го погледнал внимателно. После му казал тежко и строго:
— Тръгвай след мене!
Излезли. Прекосили двореца. Намерили се пред една вратичка, която водела към морския бряг.
— Накъде сте ме повели? — запитал момъкът.
— Забранено ни е да ти казваме — отвърнал един от мъжете. — После ще узнаеш.
Отишли на пристанището. Качили се на един кораб, вдигнали котва, опнали платната и потеглили.
Серендиб скоро се изгубил от очите им.
Когато се намерили в открито море, корабоначалникът казал на Абулфауарис:
— Аз съм Голконда. Нашето царство е далеч оттук. Много път ни чака. Казанда те подари на мене да ми робуваш до живот. Тя ме задължи никога да не ти позволявам да отидеш в Басора, дето е твоята родина.
Тежко станало на момъка. Значи, такова е отмъщението на хубавицата: да го направи роб и да не му даде да види ни родния си град, ни баща си!
Нямало какво да прави: трябвало да се покори на съдбата си. Абулфауарис почнал да работи прилежно и да изпълнява всяка заповед на своя господар. Понеже бил свикнал още от малък с моряшката работа, вършел бързо и пъргаво всичко. Господарят му излязъл добър човек. Той бил доволен от младия си роб.
Като се отдалечили от остров Серендиб, моряците насочили кораба към север, дето е Бенгалският залив. Оттам се отивало към две царства: бенгалското и голкондското.
Но ето че преди още да влязат в големия залив, се вдигнала силна буря. Корабът станал плячка на вълните, те го подмятали и мъкнели, накъдето искат. Задали се два големи острова: Ява и Суматра. Корабът минал далече от тях. Той летял като луд към непознати морета.
И наистина след ден-два моряците се озовали в един океан, дето не били навлизали дотогава. Те не знаели какво да правят. Оставили се пак на вълните и вятъра. Бурята утихнала. Задухал вятър, който — по думите на корабоначалника — щял да ги изведе към тяхната цел.
Но тогава станало нещо друго, което никой не очаквал.
Тъкмо когато се приближавали отново към остров Ява, макар и от друга страна, те забелязали във водата, доста наблизо, един гол мъж; той се бил вчепкал за една дъска и им правел знак да му помогнат.
Отвързали ладията, стигнали до човека, качили го и го пренесли на кораба.
Мъжът бил на около четиридесет години, много висок и едър, цял исполин. Главата му била по-голяма от най-едрата тиква. Косата му — къса, остра и гъста. Очите — също като на тигър. Ноздрите — широки и отворени. В устата му, разцепена чак до ушите, блестели много дълги и остри зъби. Ръцете му били жилести, китките му широки и яки. На края на пръстите му се извивали дълги нокти — закривени като нокти на орел.
Тоя човек не се харесал на своите спасители.
Щом се озовал на кораба, той казал на Дехауш (тъй било името на корабоначалника):
— Господарю, аз ти дължа живота си. Без твоята помощ бих загинал.
— Не ще и дума — отвърнал Дехауш. — Ако не бяхме те извадили, ти щеше да се удавиш.
— О, много се лъжеш. Не от това ме беше страх. Цели години бих могъл да прекарам във водата, без да ми стане нещо. Работата е другаде. Ако ме мъчи нещо, то е гладът. Знаете ли, че от цели два дена не съм ял нищо? А пък аз съм такъв, че ям — да ви кажа право — много. Ям без насита. Дайте ми да се наям най-после! Не важи какво ще ми дадете. Аз не съм придирчив: ям всичко.
Дехауш заповядал да му дадат храна, колкото за шестима души, и дрехи — да се облече.
— Дрехи ли? А, не! Не трябват дрехи. Аз съм свикнал гол. Тъй ми е най-добре. Па и едва ли ще намерите дрехи като за мене. Всички вие ми се виждате като мухи.
Отишли да му приготвят храна. Но той бил гладен и страшно нетърпелив.
— Хайде, по-скоро де! — викал с гръмливия си глас и ритал каквото му попадне, скърцал със зъби и въртял очите си.