Когато му донесли ястие, той за миг изял всичко.
— Дайте още! Два пъти по толкова!
Дехауш поискал да види колко би изял чудовищният човек.
— Дайте му два пъти повече ястие! — заповядал той.
Донесли му. Той изял и него — пак за един миг. Моряците си помислили, че исполинът — поне от благоприличие — ще се задоволи засега с толкова. Но той не бил благовъзпитан: поискал още.
Тогава един от робите, докачен от това безсрамие, му казал:
— Стига ти толкова! Ти ще изядеш всичката ни храна. Засрами се!
— Ти ли ще ме учиш колко да ям? — викнал великанът, хванал роба за двете ръце само с едната си китка и го разкъсал с острите си нокти, па почнал да го яде.
Всички моряци извадили сабите си — да накажат дръзкия и безочлив човекоядец. Но той и не обърнал внимание на това: продължавал да си яде.
И имало защо да бъде спокоен: сабите не можели да сторят нищо на кожата му, по-твърда и от елмаз. Хиляди удари се изсипали по гърба му, по главата, по лицето, по ръцете. Едни саби се изкривили, а други се счупили.
Като свършил с роба, исполинът хванал един от моряците — оня, който най-ожесточено го удрял със сабята — и го разкъсал, па почнал да го яде. Тогава всички моряци се хвърлили върху човекоядеца — да го уловят и метнат в морето. Но те не могли дори да го помръднат. И кожата, и мишците, и жилите на великана били твърди като желязо. Освен това той си забил кривите нокти в мачтата на кораба и никой не можел да го откъсне от нея.
Когато всички се изморили в тая страшна борба, исполинът се заловил отново за разкъсания моряк — да продължи обяда си. Като изгледал своите врагове, засмял се и казал спокойно:
— Сами видяхте, приятели, че сте сбъркали. С мене не можете се бори. По-добре ще бъде, ако ме слушате и ми се покорявате. Аз съм надвивал много по-силни от вас. Ако някой ме закачи, кълна се пред всички ви, че ще го разкъсам и изям начаса.
При тия думи кръвта замръзнала в жилите на моряците. Всички изгледали човекоядеца уплашено.
— Какво ме гледате? — викнал им той. — Дайте ми да си доям!
Дали му веднага още ястие. Той го изгълтал с такава бързина, сякаш не е хапнал нищо преди това. Като го изял, казал на корабоначалника:
— Вас ви плаши моето лакомство: виждам това. Страх ви е, че — колкото да са много припасите ви — аз ще ги изям за ден-два и вие ще трябва да гладувате. На другите кораби, дето съм попадал, се е случвало и такова нещо. Затова се молете колкото се може по-скоро да се покаже отнякъде нов кораб. Аз ще се прехвърля на него и ще ви оставя на мира.
След тия думи той поискал още веднъж ястие и обещал за час-два да не безпокои вече корабоначалника. Дали му. Тоя път вече се надявали, че като си е напълнил търбуха, великанът ще заспи. Наговорили се — щом заспи дълбоко — да го хвърлят в морето.
Но той като че ли разбрал намеренията им. След като изял донесеното, заявил на моряците, че не му се спи и че изобщо не спи никога.
— Храната ми стига — рекъл. — И без сън си живея много добре. Никой не ме е видял още да спя.
И като легнал край мачтата, почнал да разпитва моряците кой откъде е, какво има в родината му, къде е пътувал и какво е видял там. Всички разказвали един по един, като се стараели нарочно да приспят човекоядеца с дълги и уморителни разкази. Ала той все пак не заспивал. Само укорявал моряците, че не умеят да разказват, както трябва.
Корабоначалникът се отчаял. Той не се надявал да се върне в Голконда. И моряците му не вярвали да останат живи. Свърши ли си храната, чудовищният човек ще ги изяде един по един.
Но изведнъж се затъмнило цялото небе. Огромен черен облак го покрил. Моряците помислили, че се явява отново буря. Ала като се загледали нагоре, видели, че онова, което изглеждало като черен облак, било птица.
Да, птица. Обаче каква птица? Огромен рок — толкова голям, че покривал с крилата и трупа си небето.
Исполинската птица се извила, спуснала се и кацнала на мачтата. Сетне грабнала с ноктите великана и полетяла към небето.
Всичко това станало толкова бърже, че исполинът не успял да се защити. Но когато се озовал в ноктите на рока, той впил своите пръсти в тялото му и почнал да му разкъсва корема и гърдите.
Птицата изпищяла от мъка. Писъкът й бил толкова силен, че цялото море кипнало. Сетне — за да си отмъсти — извадила и двете очи на великана с един замах на крака си. Ослепеният исполин се докопал до сърцето на птицата и го захапал. Тогава рокът събрал последните си сили и разбил черепа на своята жертва с един удар на кълвуна си.
И човекът, и птицата паднали в морето, близо до кораба.