— Чакай да видя кой е той — рекъл Дехауш. — Ако е някой бедняк, ще му платя и ще го накарам да я напусне. Това е много лесна работа.
Той пратил да повикат помощника на съдията.
— Кой е онзи момък, когото си венчал за моята напусната дъщеря?
— Той е синът на търговеца Амер.
— Тъй ли? Пита ли го кога мисли да я напуска?
— Питах го и той ми каза, че няма такива намерения. Той ще живее с нея. Не ще да я отстъпи на първия й мъж. Па и тя изглежда, че е много доволна от новия си брак.
— Ах, тоя проклетник! — викнал Дехауш.
— Знам, че вашият род се мрази с техния — рекъл помощникът на съдията, — но времето поправя всичко. Тъкмо сега е случай да се помирите с Амерови. Това те и съветвам да направиш. Аз ще ти стана посредник.
Дехауш размислил и видял, че това предложение разрешава най-добре въпроса. Съгласил се.
Излязло, че и Амер желае да се помири с Дехауш. Двамата бащи се срещнали и се помирили.
Разбира се, Дехауш си помислил, че Абулфауарис е станал жертва на това помирение. За да го утеши донякъде, той му дал много пари и му казал, че може — ако иска — да се върне в родината си.
Още същия ден Абулфауарис тръгнал за Сурат с намерение оттам да замине за Басора.
Но в Сурат нямало по това време кораб за Басора и момъкът трябвало да остане да почака.
Като всички хора без работа, Абулфауарис се разхождал по цял ден в хубавите градини на тоя град. Веднъж дошъл при него стар човек, облечен разкошно и много почтен на вид. Поздравил го и поискал позволение да седне на същата пейка.
Заприказвали се. Старецът казал, че се именува Хизум. Той бил езичник. Имал си кораб и често пътувал. Абулфауарис също си казал името, без да скрие, че е мохамеданин. По настояване на стареца той му разказал някои от своите приключения.
Хизум се показал дълбоко трогнат от разказа и от доверието на момъка. Абулфауарис забелязал това.
— Може да ти е чудно, сине мой — казал Хизум, — че вземам тъй присърце твоите минали страдания. Не се чуди на това! Аз съм по сърце много жалостив. Освен това към тебе храня приятелски чувства още откак те видях. Макар че не сме от една и съща вяра, обикнах те, да ти кажа право.
— Не мога да скрия — признал си Абулфауарис, — че и аз чувствам към тебе ако не обич, поне дълбоко уважение.
— Това ме трогва — рекъл старецът. — Моля ти се, ела да живееш у дома. Аз съм богат и бездетен. Искам да те осиновя.
И той го прегърнал при тия думи като свой рожден син.
Тия прекалени доказателства на обич не пробудили никакви подозрения у Абулфауарис. Той тръгнал с Хизум.
Отишли в къщата на стареца. Тя била хубава, макар и не разкошна. В двора имало големи лехи, засадени с шарени цветя. Покъщнината не била скъпа, но избрана с добър вкус.
След като се изкъпали, седнали да се нахранят. Ястията и вината били отлични.
Сетне Хизум заповядал на двамата слуги, които им прислужвали, да си излязат и почнал да говори на момъка тихо.
Ето какво му казал той:
— Ще ти поверя една голяма тайна и по това ще разбереш колко те обичам. След няколко дена аз ще трябва да замина за един остров, дето отивам от време на време. Тоя остров е пуст. Не живеят на него хора, понеже има много тигри. Там се намират повече от двеста кладенеца, във всеки от които има бисери — извънредно едри. Само аз знам това. Но — ще запиташ — отде го знам? Каза ми го някога си един корабоначалник, при когото работех като моряк. Той много ме обичаше. Той ме научи и как да се пазя от тигрите, които са — както знаеш — кръвожадни животни. Ще слезем на острова през нощта и ще запалим факли. Видят ли огън, зверовете бягат. От кладенците ще извадим много бисери и ще ги продадем, след като се върнем в Сурат. Като се прибавят парите, които ще вземем, към тия, които вече съм натрупал по същия начин, ти ще наследиш от мене голямо богатство.
За да убеди Абулфауарис в правотата на думите си, Хизум го завел в своята стая и му показал много купчини жълтици.
— Как ти се струва — рекъл. — Не заслужава ли да дойдеш с мене?
— Ще дойда — казал Абулфауарис, — но преди това би трябвало да пиша на баща си, та да му обясня какви причини ме заставят да остана за известно време в Сурат.
— То се знае — казал старецът. — Щом свършиш писмото, дай ми го. Аз ще го пратя.
Писмото било написано и предадено на Хизум.
Когато настъпил определеният за тръгване ден, отишли на пристанището. Качили се на малък кораб, който ги отнесъл подир три седмици до един пустинен остров.
— Това е моето островче — казал тихо старецът на Абулфауарис. — Ще спрем до брега, а довечера ще слезем.