Моряците останали на кораба. Слезли само старецът и момъкът. Те носели големи торби да ги напълнят с бисери. Всеки държал по един запален факел, а под мишниците им имало други — за запас.
Като излезли на брега, почнали да търсят кладенци. Стигнали до едни, който изглеждал много дълбок.
— Слез в тоя кладенец, синко — рекъл тихо Хизум. — В него ще да има хубави бисери.
Абулфауарис се спуснал по едно въже, другия край на което държал старецът. Щом слязъл на дъното на кладенеца, той усетил, че стъпва на седефи. Насъбрал сума миди и напълнил една торба, която вързал с въжето и старецът я изтеглил.
Хизум почнал да отваря мидите и да разглежда бисерите. Те били още малки, като зрънца. Старецът вързал отново торбата с въжето и я спуснал на Абулфауарис, като му казал:
— Бисерите от тоя кладенец не са още за продан. Покрий ги с пръст! Те ще порастат и ние ще ги съберем догодина. Тогава ще бъдат пет пъти по-едри.
Абулфауарис направил каквото му казал старецът. После се покатерил с помощта на въжето и излязъл от кладенеца. Отишли при друг кладенец, още по-дълбок. Той се губел под една планина, която се издигала към средата на острова.
Бисерите в тоя кладенец били много едри и необикновено хубави. Много пъти подред пълнил Абулфауарис торбата на Хизум.
Когато старецът натрупал толкова бисери, колкото можел да понесе, той изтеглил въжето и казал със смях на момъка:
— Сбогом, глупаво момче! Благодаря ти за услугата.
Чак тогава разбрал Абулфауарис каква клопка са му сложили.
Той почнал да вика отчаяно от дъното на кладенеца:
— Татко, извади ме, моля ти се! Избави ме! Недей се шегува!
Но Хизум му рекъл:
— И там ти е добре. Легни си и заспи на бисерите! Обзалагам се, че досега не си спал на такова скъпо легло. Знай, че поне веднъж през годината аз довеждам тук по едно мохамеданче като тебе, младо и глупаво. Помоли се на своя пророк и той ще те извади. Нали казват, че правел чудеса? Бъди сигурен, че не ще те остави в кладенеца.
След тия жестоки думи старецът си отишъл.
Абулфауарис дълго плакал, викал и въздишал в кладенеца.
— Кой ме караше да вярвам на тоя езичник? — си казал той. — Сам съм си виновен. Ако не бях толкова лековерен, сега щях да си бъда вкъщи при своя баща, а не да гния в кладенеца с проклетите бисери. Малко ли ми бяха парите, които имах, та се полакомих за наследството на тоя езичник?
Но като постоял в кладенеца, Абулфауарис почнал да мисли как да излезе от него. Той тръгнал по дъното му, което изглеждало много широко. От време на време усещал, че стъпва по кости. Тогава си спомнил думите на Хизум за момците, които са намерили смъртта си в тоя кладенец.
Подземието било страшно, но Абулфауарис вървял смело напред. Той се намерил в пълна мрачина. Нищо не се виждало. Като пипал грапавите стени на подземната пещера, той продължавал да върви.
Най-после стигнал до едно място, дето се чувал силен гърмеж. Пред него се разтворила огромна дупка и от нея именно се чувал шумът. Момъкът се спрял. Той разбрал, че на това място се събират водите, които се втичат от разни страни в подземието и образувайки водопад, се изтичат в морето.
Друго средство за спасение Абулфауарис не виждал. Оставало му да се хвърли във водата и да се остави на вълните да го изхвърлят някъде на брега, ако не се удави, разбира се.
Така и направил. Спуснал се във водопада. Водата го грабнала и понесла. Той правел движения с ръцете и краката, за да се държи на повърхността. Малко след това водата го изхвърлила на пясъчния бряг.
Абулфауарис бил много отслабнал. Дълго трябвало да лежи, докато се съвземе. Като дошъл на себе си, почнал да обикаля острова, без да навлиза навътре.
От Хизумовия кораб нямало и следа: очевидно той бил отдавна заминал. Нямало и тигри, за каквито бил говорил Хизум.
По едно време се задал отдалеч кораб.
Като го видял, Абулфауарис си развил чалмата и почнал да маха с нея. Когато корабът понаближил, моряците забелязали момъка и пратили лодка да го прибере.
Колко голяма била радостта на Абулфауарис, като видял на кораба неколцина моряци все мъже от Басора — и познал в лицето на корабоначалника един приятел на своя баща.
Заприказвали се. Той им разказал за своите приключения и те почнали заедно с него да проклинат жестокия и хитър старец, който искал да го остави да умре на пустинния остров. Момъкът запитал как е баща му. Отговорили му, че е жив и здрав.
Разказът на Абулфауарис възбудил любопитството на пътниците. Те решили да слязат на острова, за да видят кладенците с бисери. Факли не взели, но се въоръжили със саби и стрели — да се бранят от зверове, ако се покажат.