Те слезли в много кладенци и насъбрали толкова бисери, че всеки имал по цяла торба.
След това насочили кораба към Серендиб, дето търговците мислели да продадат платовете, които били купили в Сурат, и да накупят канела. Но ето че се вдигнала буря. Тя ги отбила от пътя им и те трябвало цели шест дена да се лутат без посока.
На седмия ден времето се оправило. Изгряло слънце. Ала нещо чудно станало, корабът летял, сякаш увлечен от силно морско течение. На осмия ден въпреки всички усилия от страна на моряците корабът продължавал да лети в същата посока. Оказало се, че той се плъзга към една много висока и стръмна планина.
Самият изглед на планината бил чудноват: приличала на някакво животно, което се е свило и е зинало с уста. Скалите били толкова гладки и лъскави, че изглеждало да са от стомана.
Най-старият моряк въздъхнал и рекъл: — Ох, ние сме изгубени! Знаете ли къде сме? Слушал ли е някой нещо за Магнитната планина? Тази е тя. Аз си спомням, че са ми говорили за нея често. Тя е най-опасната от всички планини. Приближи ли се до нея кораб, привлича го и той не може вече да се отдели от нея.
Като чули това, всички надали скръбни викове.
— Уви! — казали едни. — Каква полза, че натрупахме толкова бисери, когато ще трябва да изгубим не само тях, но и живота си?
А други думали:
— Как така се случи, че никой не можа да предвиди опасността, на която се излагаме?
Някои плачели и въздишали, че не ще видят вече жените и децата си. Други падали на колене и се молели на пророка да ги спаси. Трети чакали смъртта си, без да издадат вик.
Абулфауарис отишъл при корабоначалника и му казал, че ще бъде най-добре да отидат неколцина души с лодка на планината и да разберат няма ли някакво средство за спасение.
Корабоначалникът се съгласил. На лодката се качили двама моряци и Абулфауарис. Стигнали до планината. С голяма мъка се изкачили на върха й. Там видели едно зелено кубе. Под него стърчал железен стълб, висок десет лакти. За него били закачени един тъпан и една тояга с топка на края. Под тъпана висяла златна плочка със следния надпис. „Ако някой кораб изпадне в нещастието да го привлече тая планина, той не би могъл да излезе в открито море, освен ако се постъпи по следния начин:
Трябва някой човек от кораба да удари три пъти с тояжката по тъпана. След първия удар корабът ще се отдалечи на една стрела място. След втория той ще отиде толкова далеко, че от него не ще се вижда вече планината. След третия корабът ще тръгне по пътя си. Но човекът, който ще удари тъпана, ще трябва доброволно да остане тук и да остави другите да заминат.“
Когато Абулфауарис и двамата моряци се върнали на кораба, те казали какво средство има да се спасят пътниците и моряците. Всички се зарадвали, ала никой не желаел да стане жертва. Всички мълчали.
Като видял, че никой не се обажда, Абулфауарис казал:
— Аз съм най-младият на кораба. Готов съм да остана на острова, за да се избавите вие. Само за едно ще ви моля: като се върнете в Басора, поздравете баща ми и му отнесете моята торба с бисери.
След това се сбогувал със своите спътници и отишъл отново на острова. Лодката се върнала, а той се отправил към върха на Магнитната планина.
Като стигнал там, грабнал тояжката и ударил тъпана. След първия удар корабът се отдалечил на такова разстояние, каквото изминава хвърлена стрела. При втория изчезнал съвсем. При третия навярно ще да се е отправил по пътя си. Поне тъй предположил Абулфауарис.
Като изгубил кораба изпред очите си, момъкът тръгнал по пътеката, която водела надолу, към средата на острова.
След един час път той видял прегърбен старец с оголяла глава, с дълга бяла брада, полуослепял, треперещ от слабост. Подпрян на тояга, той седял на един голям камък пред входа на малка хижа от дървета и пръст. Абулфауарис го поздравил и попитал кой е издигнал стълба с кубето и тояжката.
Старецът се изправил с мъка. Опрял се с две ръце на тоягата, загледал се в момъка и като примижал, казал със слабия си глас:
— Синко, тая планина, която наричат Магнитна, не привлича корабите. Името й не е право. Не тя притегля корабите, а те биват тласкани към нея от силни морски течения. Що се отнася до стълба с кубето, както и до тъпана и тояжката, не мога ти каза от кого и кога са поставени навръх планината. Ако искаш да узнаеш това, продължавай да вървиш все по тази пътека. След един час ще видиш друг мъж — той е мой брат, но е по-стар от мене. Него питай: навярно той знае.
След един час вървеж Абулфауарис стигнал при втория старец. Той бил наглед по-млад от първия.
Косите му били прошарени, ясно виждал с очите си и гръбнакът му бил изправен. Излязло, че и той не знае, но казал, че навярно ще да знае брат му, който е по-стар от него и живее на един час път от това място.