Още един час вървял момъкът. Стигнал до една градина. Там копаел мъж на средна възраст, силен, с черна коса, едър и строен. Той изглеждал много по-млад от брата си.
Абулфауарис му казал защо иде и кой го е пратил при него.
— Много ми е криво — рекъл, — че твоите братя се подиграха с мене. Казаха ми, че ти си най-стар от трима ви, а излезе всъщност, че си най-млад.
— Не, сине, не са те излъгали. Аз съм наистина най-старият брат. Най-малкият е петдесетгодишен, но има бяла брада и косата му е окапала. Слаб и съсипан е. Цял се е прегърбил. То е затова, че се ожени за зла жена и му се народиха лоши деца. По-големият брат е седемдесет и пет годишен. Той още се крепи и не са го налегнали старини. Причината за това е, че се ожени за добра жена и няма деца. Аз пък, както ме виждаш, съм съвсем як и държелив. Не се и познава, че съм минал стоте години. То е затуй, че не съм се женил.
— Чудна работа! — рекъл Абулфауарис. — Ами кой е издигнал стълба с кубето и е закачил тъпана и тояжката?
— Когато бях дете, слушах да казват, че то е работа на един индиец магьосник. Повече нищо не знам.
— Ами има ли някъде наблизо град или село?
— Има, но не съвсем наблизо. Върви все по този път. Ще стигнеш до едно поле. То се простира между тая планина и друга една, още по-висока. В полите на планината ще видиш два пътя. Ако тръгнеш по десния, ще отидеш в един голям град. Там има хубаво пристанище. По левия недей тръгва. Той ще те изведе в една гора, населена с много зли хора. Те варят сапун и хвърлят в котлите всички чужденци, които минават през там. Казват, че така сапунът ставал много хубав. Струва ми се, че това е право.
Абулфауарис поблагодарил на стогодишника и поел показания път. След продължителен ход той стигнал до големия град. Населението му било многобройно. Пристанището гъмжело от кораби. Едни, идващи от канарското царство и от визапурското, били натоварени с чер пипер. Други, пристигащи от кананорското царство, носели канела. Имало търговци от цял свят.
Додето момъкът разглеждал пристанището, извикал го един човек, който го познал. Абулфауарис се обърнал. Кого да види? Зад него стоял Хабиб, бащиният му приятел от Серендиб!
След като се прегърнали и целунали няколко пъти, Хабиб казал:
— Можех ли да очаквам, че ще те срещна тук, Абулфауарис? Защо замина от Серендиб, без да ми се обадиш? И как се е случило, че те намирам тук?
Абулфауарис му разправил за отмъщението на Канзада и за по-сетнешните си приключения. От своя страна пък Хабиб казал на момъка, че бил пристигнал в това пристанище с кораба си, за да продава канела; продал бил всичката си стока и се готвел да тръгне след няколко часа обратно за Серендиб.
Абулфауарис се качил на Хабибовия кораб и заедно с приятеля си отпътувал за Серендиб.
Момъкът искал да узнае нещо за Канзада. Макар че тя се отнесла жестоко към него, той все още я обичал. Една сутрин, като излизал от къщата на Хабиб, спрял го един роб.
— Не ме ли познаваш, господарю? — запитал робът.
— Не — отвърнал момъкът, — макар че ми се струва да съм те виждал. Къде сме се срещали? Напомни ми!
— Аз те помня добре. Имах честта да ти служа, когато живееше у княгиня Канзада, на която съм още роб. Много време се мина оттогава. Помниш ли?
— Помня. Как да не помня? Но какво стана с твоята господарка? Още ли е мома, или се е омъжила?
— О, господарю, много вода изтече оттогава. Преди два месеца господарката ми се омъжи за един стар царедворец по настояване на царя. Не й се никак искаше, но нямаше какво да прави: царската воля не се чупи. Тя сега е омъжена.
— Е, поне щастлива ли е?
— Не е, господарю, никак не е. Ти сбърка, че не се отказа от вярата на пророка. Да беше се отказал, щеше да се ожениш за най-хубавата жена на света и щеше да имаш безбройно богатство. Не знам как си прекарал ти, след като те изведоха от двореца на господарката, но тя падна болна и щеше да умре от скръб и мъка по тебе. Много тежко й беше.
— Кажи й, че я съжалявам и не й се сърдя. Тежко ми е, че не е щастлива след женитбата си.
На момъка се отворила в Серендиб много работа. Като я привършил, оттеглил се на почивка в лятната къща на Хабиб, разположена далеч от града.
Веднъж, както се разхождал край реката, момъкът стигнал до едно много хубаво капище, построено на брега. Пред него се били събрали езичници, които издигали нещо като колиба от тръстика и дървета.
— Какво правите тук? — запитал ги Абулфауарис.
Един от тях му отговорил:
— Тук, на това място, става погребението на езичниците слънцепоклонници. Един от най-славните царедворци на нашия цар умря. След пет-шест часа неговото тяло ще бъде изгорено на брега. Вярната му съпруга, за да спечели вечна слава, ще влезе също в пламъците и ще изгори.