В това време всички ратаи се удивяваха на Гитините способности така, че забравиха за своя боб и за картофите.
После Гита пристъпи отново към каручката си; взе пръчката с папагала и я вдигна високо. След това заудря леко с крак по дайрето и почна да пее някаква чудна песен, която разбират само комедиантите и папагалите.
Папагалът започна да се върти на своето колело. Закачваше се за краката си и спущаше глава надолу, закачваше се за човката си и си пускаше краката да висят, а после отново се свиваше и накланяше глава като госпожица на разходка. И танцуваше от крак на крак като мечка. Най-накрая запухтя като влак и почна да се премята по колелото.
Премяташе се така бързо и толкова пъти около колелото, че наистина някой можеше да се усъмни това папагал ли е, или маймунка, което между другото е все едно.
После дойде последната изненада и всички се разсмяха така, както става обикновено в края на всяко представление. А именно — Гита повдигна пръчката с папагала високо, викна „лека нощ“ и махна с пръчката и папагала към Хлапич. Папагалът ни пет, ни шест литна и кацна на рамото на Хлапич, взе му шапката от главата, хвърли я на земята и почна да кряска и да вика: „Поклон! Поклон! Поклон! Лека нощ.“
Ах, как се смяха всички ратаи, че и господарят! И Гита крещеше от смях като папагала. Само Хлапич стоеше като вкаменен от почуда с папагала на рамото, защото наистина не очакваше това.
— Лека нощ, лека нощ! — започнаха да викат ратаите, а най-сетне и самият Хлапич.
„Като ще е комедия, нека да е комедия“ — помисли Хлапич, па постави папагала на земята и го покри с шапката си.
— Поклони се още веднъж — рече той на папагала.
То се знае, папагалът не можа да направи това, защото човешката шапка покрива и най-мъдрия папагал от човката до опашката.
Папагалът тичаше заедно с шапката като сляпа кокошка, докато не го освободи Гита.
Разбира се, сега всички се смяха още повече и така свърши представлението.
След това дадоха на Гита за вечеря боб и картофи и чорбаджията не й се сърдеше вече. Защото ако някой се засмее силно, не може веднага пак да се намръщи.
— Виждаш ли каква е превъзходна моята работа — каза гордо Гита на Хлапич.
— Такава работа е добра само тогава, когато няма друга — отвърна Хлапич.
После всички отидоха да спят.
V
Разговорът на Хлапич с ратаите
Гита спеше в къщата с чорбаджийката, а Хлапич — на сеното с ратаите. Вече всички легнаха и всичко утихна. Хлапич въздъхна, преди да заспи:
— Не намерих днес ботушките си!
— Какви ботуши? — попита онзи ратай, който лежеше край Хлапич.
— Някой ми открадна заранта ботушките — отвърна Хлапич.
— И на мен някой ми открадна синьото палто — каза ратаят.
— На мен някой ми открадна секирата — рече друг.
— На мен някой ми открадна шунката от тавана — каза трети ратай.
— На мен някой ми открадна торбата, в торбата ми бяха парите — каза четвърти.
Сега всички разбраха, че в селото има крадец, който е задигнал тези неща. Всички се замислиха как ли ще си намерят нещата и кой би могъл да е този крадец.
А после месецът се издигна на небето и всички заспаха.
Четвърти ден от пътуването
I
Пожар в селото
Никога още в живота си Хлапич не беше спал така сладко като тази нощ на сеното. Лете е наистина чудно да се спи на сено. Сеното мирише хубаво, всичко наоколо е тихо и никой не е буден. На село всички добри хора спят нощем. Само совите и прилепите са будни. Но те летят така тихо, че не можеха да събудят Хлапич.
Жалко само, че обикновено когато е най-хубаво, често се случва беда.
Така стана и тази нощ.
Хлапич се пробуди отведнъж на сеното и чу как ратаите викат: „Пожар, пожар!“
Той скокна бързо от сеното. Още беше черна нощ. Само в селото имаше ясна светлина, защото там гореше голям огън, който бе червен като в пъкъла.
Гореше оборът на един селянин, който се казваше Злия Гърга.
Никой от селото не обичаше Гърга, защото той не беше добър човек. Но когато гори нечия къща, не се пита кой кого обича, ами трябва да се гаси огънят.
Всички ратаи се юрнаха в селото, да помагат да се гаси, пожарът. И Хлапич хукна с тях.
От всяка къща търчаха също така много селяни, всеки носеше дълъг кол с кука да гаси с него огъня. И много жена тичаха. Всяка жена носеше бъкел да гаси с него огъня. И много деца тичаха; всяко дете държеше майка си за престилката и плачеше. Всички викаха и тичаха в мрака към огъня.