Но Бундаш сега позна черния човек. Като бесен заръмжа по него, скочи върху му и го хвана за черната наметка.
Черният човек ритна Бундаш с крак, но после се обърна към него и каза:
— Охо! Тебе съм те чувал вече веднъж да ръмжиш!
До Бундаш стоеше Хлапич.
И сега черният човек забеляза и позна Хлапич и… неговите чизми.
Цял миг стоя като вдървен. Виждаше се, че всякакви черни мисли се гонят в неговата черна глава.
Гледаше Хлапич като ястреб.
А Хлапич, макар и малък, стоеше прав като свещ, гледаше черния човек право в очите и мислеше: „Да става каквото ще, чизмите ми няма да получи, докато съм жив!“
А Бундаш показваше белите си зъби и мислеше: „Не закачай моя Хлапич!“
Работата отиваше на зле.
Но това трая само миг, после черният човек промърмори:
— Нямаме време! — и веднага викна на Гърга, който стоеше до коня:
— Впрягай конете, нещастнико!
— Юздите са изпокъсани — отвърна Гърга. — Не можем да продължим.
— Трябва да продължим! — сърдито викна черният човек и грабна юздите да види какво е станало с тях.
Сега се случи такова нещо, което черният човек най-малко очакваше.
А именно — Хлапич пристъпи към него и каза:
— Аз ще ви поправя юздите.
— Как ще кърпиш ти, обуто коте, юздите! — озъби се черният човек и премери Хлапич от ботушите до шапката.
— Обут съм, въпреки че два дни бях бос — отговори Хлапич, — но коте не съм. Ако бях коте, нямаше да зная да кърпя, но аз съм чиракът Хлапич, нося в торбата си шило и канап и ще ви закърпя юздите, защото виждам, че бързате.
Това наистина беше хубаво от страна на Хлапич, защото малко са хората, които биха закърпили юздите на онзи, който им е откраднал ботушите.
След това Хлапич свали торбата си от рамото, па извади от нея шило, канап и малко кожа.
После пристъпи към конете и взе да сваля юздите и ремъците.
Когато черният човек видя, че Хлапич наистина се хваща на работа, каза:
— Е, дечко, добър си ти. Само кърпи бързо, пък ще избършем от паметта какво е станало с ботушите.
— И без това ми е по-добре да нося ботушите на краката си, отколкото в паметта — отговори Хлапич.
После седна на камък край пътя и почна да кърпи юздите.
Наистина е чудно колко е весел този обущарски занаят! Щом Хлапич взе да боде с шилото и да изтегля канапа, веднага почна да пее и да подсвирква като в работилницата на Мърконя.
Без малко щеше да забрави, че има сериозен разговор с Гърга.
Гърга седна до Хлапич да му помага в работата, а черният човек отиде да поправи повредите на колата. Гита и овчарчетата отведоха конете в ливадата на паша.
III
Гърга и Хлапич
Когато Гърга и Хлапич останаха сами, Хлапич каза тихо на Гърга:
— Гърга, аз ще закърпя хубаво юздите, а ти иди с тях надалече и не се връщай в село. Там те чакат селяните да те убият.
Гърга мълчеше и гледаше в чизмите на Хлапич. По тези чизми Гърга разбра, че селяните наистина знаят как той е крал с черния човек.
— Гърга — каза пак Хлапич, — твоята майка ти праща нещо. Няма да ти го дам, ако не ми обещаеш това, което ще те помоля.
— Какво искаш да ти обещая? — попита тихо Гърга.
— Обещай ми, че ще оставиш черния човек и ще отидеш надалече. Остани сам и бъди честен. Така заръча твоята болна майка и плака, като ми даде това за тебе.
Хлапич извади от торбата кърпата, в която беше завит форинта, и я даде на Гърга.
Когато Гърга видя кърпата на майка си и като чу какво му е заръчала, стана му мъчно като на малко дете. Много пъти, когато възрастните хора се сетят за своите майки, на сърцето им става мило като на малките деца.
Но Гърга не смогна да отговори надълго на Хлапич, защото черният човек вече си идваше. Гърга сложи бързо кърпата с форинта в джоба си и пошепна на Хлапич:
— Кърпи хубаво юздите и благодаря, добри Хлапич!
В това време черният човек дойде.
— Готово — каза Хлапич, който тъкмо свърши работата по юздите.
— Докарайте конете! Бързо! — викна черният човек.
Овчарите и Гита доведоха конете.
Единият кон беше черен като гарван и блестеше като слънце. Имаше дълга грива и опашка. Истински вран кон.
— Кой знае ще видя ли някога отново това конче — въздъхна Гита, когато конете вече бяха впрегнати.
— Разбира се, че няма, скакалче — каза онзи черен човек. — Там, където отива този кон, ти сигурно никога няма да дойдеш. Хайде бързо! Без приказки!
Всичко беше готово.
Черният човек скочи в колата, а до него седна Гърга.
Хлапич погледна Гърга и му се стори, че е тъжен.
„Това е хубаво — помисли си Хлапич, — защото, който може да бъде тъжен, той бива и добър!“