Месечината все още беше ясна. Дали на небето имаше някакъв облак, това не можеха да видят нито Хлапич, нито кошничарят, защото около тях имаше гора.
И така, като излязоха с колата от гората, Хлапич забеляза, че са на върха на хълма, който не беше много висок.
А кошничарят спря колата и каза:
— Ето, деца, тази пътека наляво ще ви доведе до къщичката със синята звезда. Най-напред ще стигнете до онези храсталаци там долу. Като прекосите храсталака, по пътеката веднага ще видите къщичката.
След това кошничарят добави, защото забеляза на небето голям облак:
— Ще бъдете по пътя, преди облакът да скрие месечината.
Какво ли не искаше да възрази Гита! Как ли се е уплашила, като чу, че сега отново ще останат сами.
Но Хлапич веднага скочи от колата и каза на кошничаря:
— Благодаря ви, че ни помогнахте!
А кошничарят свали Гита от колата и каза:
— Добър ви път, мили деца!
После подкара коня и тръгна вдясно надолу, а Хлапич каза на Гита:
— Нашият път е вляво, надолу.
Всичко това стана толкова бързо, че Гита не успя дума да продума или да възрази.
Така Гита и Хлапич останаха отново сами с Бундаш на пътя, под месечината, между гората и храсталака.
Още веднъж отдалече им се обади кошничарят и ги повика:
— Деца!
— О! — отвърна Хлапич, защото през гората и планините нищо не се чува така добре като „о“.
— Внимавайте! Близо до пътя има откъртена скала.
И наистина долу, точно край Гита и Хлапич, се виждаше на месечината голяма скала, от която се вади камък.
Опасно би било в тъмното да минава човек тук, защото кракът може да се плъзне и пътникът да падне и да пострада.
Но Хлапич и Гита минаха по месечина край тази скала съвсем лесно и скоро след това слязоха от планината отново в равнината.
Сърцето на Хлапич биеше радостно, защото знаеше, че зад онези гъсталаци е пътят за Марковата къщица със синята звезда.
Сега всичко ще е наред, ако има ясна месечина, както каза кошничарят.
X
В храсталаците и мрака
Облаците не вървят така, както казват хората, ами така, както ги носи вятърът.
Чак до храсталаците Хлапич и Гита виждаха пътя си ясно като денем.
Но като влязоха в храсталака и попаднаха сред него, светлината на месечината взе да става все по-слаба и по-слаба. Идваше облак да закрие месечината.
Пътечката през храсталака беше тясна и едва личеше.
— Хайде оттук! Хайде! — казваше си Хлапич сам на себе си. — Аз виждам добре всичко.
Хлапич постъпваше твърде умно, дето си говореше сам на себе си. Очите му взеха да виждат много по-добре в тъмнината, щом си каза това.
Гита вървеше с Хлапич, защото нищо не виждаше в тъмното, а Бундаш вървеше пред Хлапич.
В това време дойде облак и скри месечината. Облакът беше гъст и тежък. Сега вече в храсталака наистина настана такава тъмница, че нищо не можеше да се види.
Хлапич опипваше с ръце да намери пътеката, а тръните и клечките хващаха отдясно и отляво Гита за синята й поличка.
— Сега вече не можем да вървим нататък — рече Хлапич, — защото не виждаме пътеката и ще се загубим.
Това, разбира се, беше много тъжно, защото той бързаше към Марко.
Но Хлапич не искаше да тъжи, защото гледаше небето и се надяваше, че облакът ще мине скоро, а Марковата къща не е далеко.
— Сега ще седнем малко да почакаме — каза Хлапич на Гита.
Седнаха в тъмнината и тишината на един пън, който лежеше в храсталака, и мълчаха.
Около тях в храстите и клоните сигурно имаше много птици: косове, синигери и диви гълъби. Но то се знае, че и те мълчаха също като Хлапич и Гита, защото вероятно се бояха от лисици.
— Ох, само да мога навреме да стигна до Марковата къщичка! — каза най-сетне Хлапич.
— Ох, само черният човек да не е на същия този път! — въздъхна Гита.
— Той каза, че ще върви заобиколно, а това е прекият път — отвърна Хлапич.
В същия миг на Хлапич и на Гита им се стори, че в храсталака не е вече така тихо като одеве.
От другата страна на храстите, зад тях, нещо шумолеше.
— О, Хлапич, какво е това? — попита Гита тихо.
— Сигурно е заек — отговори Хлапич.
След това се чу как пукат сухи клонки.
— Хлапич, Хлапич, какво е това? — шепнеше все по-тихо Гита в мрака.
— Може да е лисица — отвърна Хлапич и стана от пъна, държейки Бундаш край себе си.
Но не можеше да види нищо, защото облакът още беше над месечината.
В това време храстите започнаха да пукат все по-близо и по-близо. Чупеха се клони и сега Хлапич разбра, че през шубрака върви нещо голямо.
— Хлапич, Хлапич! Това не е лисица! — прошепна тихо като дихание Гита.