— Тогава е… — започна Хлапич.
В това време Гита изпищя колкото може:
— Хлапич! Хлапич!
Съвсем близо до Гита се закашля човек.
XI
Ужас
Когато Гита изпищя и повика Хлапич, отведнъж шумоленето в храста престана. Ох! Това беше още по-страшно! Тази тишина, пък после този мрак, нийде нищо не се движи и все пак Гита и Хлапич знаят, че тук, в храста, съвсем близо до тях има човек! А не знаят кой е и какво иска!
Само Бундаш тегли и дърпа Хлапич и цял тръпне от напрежение.
И тогава — отведнъж храстите се огънаха, зад Хлапич и Гита изпукаха няколко сухи клонки — и Хлапич и Гита забелязаха в мрака как пред тях изведнъж излезе на пътеката някакъв висок и широк човек. Още миг — и Хлапич и Гита чуват, че този човек пали клечка кибрит.
Клечката се запали…
Който е прочел тази книга до това място и който е обикнал Хлапич, той ще направи най-добре сега да затвори книгата и до утре да не чете по-нататък.
XII
Изненада
Клечката пламна. Около онзи човек просветля. Хлапич му погледна лицето…
Това беше майстор Мърконя!
О, боже мой! Тъкмо пък майстор Мърконя! Стоеше с разкъсани дрехи и блед пред Хлапич и викна с добрия си глас:
— Наистина си ти, Хлапич!
— Майсторе — възкликна само Хлапич и протегна двете си ръце към майстора — кой знае — от страх или от радост.
А какво направи тогава майстор Мърконя?
Да знаете само!
Майстор Мърконя пристъпи бързо към Хлапич, дигна го към себе си и каза: „О, мой малък Хлапич!“
После за пръв път в живота майстор Мърконя погали Хлапич по лицето и по главата.
Това е самата истина! Майстор Мърконя погали Хлапич! Хлапич действително се учуди на това повече, отколкото на всички други чудеса, които му се случиха тази нощ или които ще му се случат през целия живот.
Нищо чудно, че Хлапич и майстор Мърконя поплакаха малко от радост в този миг — въпреки че иначе плачът не подхожда нито на истинския майстор, нито на истинския чирак, защото и двамата са мъже и не бива да плачат.
XIII
Как се случи всичко това
Тогава Хлапич, майстор Мърконя и Гита в храсталака и в мрака седнаха на същия този пън.
Те бяха толкова учудени от всичко, което им се случи, че не знаеха още какво точно да направят, нито какво по-напред да говорят. Струваше им се, че и самият месец, който тъкмо сега излизаше отново от облака, ще се зачуди, като види кой седи на този пън.
Само Бундаш не се чудеше. Той се повдигна с предните си крака на коленете на Хлапич и гледаше ту Хлапич, ту майстор Мърконя. Бундаш беше сигурен, че Хлапич и майстор Мърконя са се срещнали тук да кроят ботуши и обувки и все чакаше кога майсторът ще извади ножици и ще донесе кожа. Кучетата не могат никога нищо ново да помислят, а мислят само онова, което е било вече много пъти.
В това време майстор Мърконя започна да разказва как е попаднал тук и Хлапич сега узна толкова много неща, че още осем дена след това премисляше малката чирашка глава.
За да не стане така и с тези, които четат книгата, ще разкажем накратко какво се беше случило с майстор Мърконя.
Хванали го в гората злосторници, когато отивал преди два дни със стоката си на панаир. Той бил онзи заловен търговец, за когото разказваше просякинята Яна. Това станало ето как:
Майстор Мърконя пътувал в ранни зори през гората за панаир и бил сам в колата, защото коларят, на когото били конете, отишъл напред с други коли.
Когато майстор Мърконя дошъл с колата на онова място, където гората е най-гъста, върху него скочили из засада двама души. Изхвърлили го от колата, завързали го и го отвели навътре в гората. Там го привързали за едно дърво, оставили го без храна и вода и си отишли.
Цели два дни майстор Мърконя стоял вързан за дървото и вече мислил, че няма да се спаси. Промислил за всичкото добро и зло, което е направил през своя живот. Сетил се и за Хлапич, та пожелал да го види поне още веднъж в живота си. Когато човек е вързан за дърво два дена без вода и хляб, има време да си спомни всичко и тогава мисли съвсем другояче за своя чирак, отколкото в работилницата, когато го хока.
Майстор Мърконя прочее вече оклюмал глава и не се надявал на нищо, а си мислил, че никога няма да бъде отвързан жив от това дърво. Поне така разказваше сега на Хлапич.
— Но тази нощ — продължи разказа си той — видях отведнъж как по месечината към мен иде един от онези двоица мъже, които ме хванаха. Мислех си, че е дошъл краят ми. Но когато този човек дойде по-близо, пристъпи към мен и почна да развързва въжето, с което бях вързан. Като ме отвърза, каза: