Промуши се бързо навън през голямата порта, която за щастие не беше заключена, и се озова на улицата.
На улицата беше още черен мрак. Къщите изглеждаха големи до небето, а Хлапич вървеше много бързо по улицата. Нигде не се виждаше жива душа. Всички хора още спяха.
Така избяга Хлапич от майстор Мърконя.
Първи ден от пътуването
I
Малкият млекар
Хлапич вървя, вървя в мрака твърде дълго по улиците, защото градът беше голям. Измина толкова улици, че майстор Мърконя не можеше вече да го намери.
Все още вървеше Хлапич, а после почна да разсъмва и не беше вече толкова тъмно. В последната улица на града Хлапич срещна един старец, който караше с малка каручка и малко магаренце много съдове с мляко в града.
Каручката и магаренцето бяха много хубави, но горкият старец беше слаб и прегърбен.
Старецът спря каручката пред една триетажна къща, толкова висока, че на най-високите й прозорци още се виждаше месецът.
Като спря с магаренцето пред къщата, старецът взе един съд, пълен с мляко, и понечи да го отнесе в къщата. Но понеже беше слаб, спъна се на първото стъпало, та за малко да падне. Почна да се вайка и седна на стълбата пред къщата.
В това време дойде Хлапич със зелените гащи и червената риза, с хубавите ботушки и чудната шапка. Като го видя, старецът така се зачуди, че престана да се вайка.
— Дай, дядо, аз ще отнеса млякото в къщата — каза Хлапич.
— Откъде си ти? — попита дядото чудния Хлапич.
На Хлапич не му се искаше да говори за майстор Мърконя, затова отвърна:
— Аз съм чиракът Хлапич. Царят ме праща да разтъпча ботушките на неговия син и ако трябва някому да помогна в неговото царство, да го сторя.
Старецът знаеше, че Хлапич се шегува, но така му допадна, че престана да се вайка, та даже и се засмя.
— На кой етаж трябва да отнеса млякото? — попита Хлапич.
— На третия етаж — каза старецът.
Хлапич беше много силен и хвана тежкия съд, та го отнесе като перо в къщата.
На стълбата беше още тъмно.
Хлапич стигна със съда на първия, после на втория и най-сетне на третия етаж. Третият етаж беше така високо, че там месецът още гледаше в прозорците.
На стълбите беше съвсем тъмно, а в мрака на стълбите лежеше нещо съвсем черно. Само две точки светеха като две червени свещи. „О, моля — каза Хлапич на котката, — аз донесох вече млякото, само ми покажете, ако обичате, пътя.“
Котката вдигна весело опашка и изтича пред Хлапич до една врата.
Хлапич потърси звънеца и позвъни.
Прислужницата отключи вратата и отвори.
Като видя пъстрия Хлапич, се уплаши, писна колкото има глас, и плесна с ръце. Котката се уплаши от писъка й, скочи върху главата на Хлапич, а от главата му на рамото на прислужницата и от рамото й — хоп: право в една тенджера, пълна с вода.
Сега да имаше кой да види тази комедия!
Котката мяучи, водата пръска, тенджерата се търкаля, Хлапич скача, за да не си намокри ботушките, а прислужницата се смее така, че стъклата на прозорците треперят.
— О! О! — смееше се прислужницата. — Какво шарено чудовище си ти? Папагал ли си, кълвач ли си, или нещо друго?
— Лъжете се, госпожице — каза Хлапич. — Аз съм Хлапич и ви нося мляко. Старецът е слаб и не може да изкачва стълбите. Но по-добре би било да не бяхте викали.
Прислужницата сега се смееше още повече.
След това взе млякото от него, а когато Хлапич понечи да си тръгне с празния съд, слугинята взе свещ и го изпрати по стълбите надолу, защото Хлапич й допадна.
— А защо вие, госпожице, не отивате всеки ден сама долу за млякото? Щом можете мен да ме изпратите до долу, можете и за млякото да отидете сама — каза Хлапич. — Старецът е много слаб и не може да носи мляко на третия етаж.
Прислужницата се засрами, че не се е сетила сама за това, и обеща на Хлапич отсега нататък всеки ден да слиза сама долу за млякото.
Хлапич пък й обеща да й донесе цветя от пътуването си.
Когато Хлапич слезе на улицата при стареца, помоли го да го остави да разнесе и останалото мляко, защото колата беше още пълна.
Старецът само това чакаше, а Хлапич хвана малкото магаренце за юздите и почна да разнася млякото. Умното магаренце само̀ знаеше в кои къщи трябва да носи мляко и само̀ спираше навсякъде пред пътните врати. Хлапич се чудеше много колко е умно магаренцето и попита стареца защо хората наричат такова умно животно магаре или осел?
Старецът беше наистина много стар, но пак не знаеше как да отговори на този въпрос.
— Когато се родих, магаретата вече имаха това име — каза той.
Хлапич намираше, че това не е право, и съжали, дето не знае по-добре да пише.