А след това Хлапич каза още:
— И без това има повече хора, които късат обувки, отколкото такива, които правят обувки.
Изисканата госпожа се засмя и веднага разбра, че наистина би било жалко Хлапич да не стане обущар. А Хлапич й целуна още веднъж ръка и след това затича щастлив със своето писмо по стълбата.
Хлапич наистина обичаше своя обущарски занаят, но в този миг мислеше повече за своето магаренце, за което не би имало никакво място при изисканата госпожа.
Той летеше по градските улици и завчас си пристигна у дома.
— Ще караме обувки с магаренце! — викна той още от вратата на майстор Мърконя, а после показа писмото и разказа какво се беше случило.
Същия ден следобед Гита и Хлапич отидоха за магаренцето и за колата.
То се знае, че те трудно биха намерили къщата на стареца, но в писмото пишеше, че старецът е живял при градската крепост. А тя е висока и стърчи нагоре така, че лесно може да я намери човек.
Когато Хлапич показа писмото, онези хора, които бяха живели със стареца, му дадоха магаренцето и колата.
Наистина си струваше да видите как се возиха Гита и Хлапич през града на Хлапичевото магаренце!
Беше така хубаво и весело, че Гита само съжаляваше, дето не й е сега тук златната тръба да тръби в нея. Все още й личеше, че е израсла в цирк!
Но Хлапич веднага й каза, че не подобава на дъщерята на майстор Мърконя да тръби, когато се вози на магаренце.
И така те само си пееха тихо и радостно по целия път и плющяха с камшика над мъдрото магаренце, което предеше със своите високи уши.
Но пред дома на майстор Мърконя Хлапич не можа да се сдържи от радост, ами скочи от колата и си хвърли шапката високо. После изтича до къщната врата, промуши вътре глава и викна с все сила:
— Ето го магаренцето!
— О, какво каза! — засмя се Гита и почна да се подбива с Хлапич.
Разбира се, всички хора знаеха, че Хлапич нямаше предвид себе си, като промуши глава през вратата и се провикна: „Ето го магаренцето!“, но палавата Гита въпреки това го подкачаше и двамата се смееха.
За да не стават грешки, веднага кръстиха магаренцето Кокодан.
Там стоеше една жена и като видя колко хубаво пристигнаха Гита и Хлапич на магаренцето и колко са весели и честити, каза:
— Боже мой, деца, колко би било хубаво винаги да останете такива малки!
— Тогава би трябвало цял живот да ходим в един и същ клас — каза Хлапич.
— А учителите не биха допуснали това и ще има неприятности. Ето защо е най-добре сега да си играем, а после ще трябва да станем и ние като другите хора.
IV
Завършек
Така стана.
По-късно Хлапич и Гита пораснаха големи. Хлапич остана обущар, а Гита забрави, че е била някога в цирка. Само веднъж се случи нещо, което я подсети за това.
След няколко години в този град дойде някакъв цирк и майстор Мърконя отиде в неделя с домочадието си на цирк.
Тогава Гита изведнъж видя как в цирка влезе някакво хубаво малко момиченце на бял кон. Това беше някогашният Гитин Сокол. Момиченцето беше също такова хубаво и мъничко, каквото някога беше Гита. А Сокол беше също така добър и мил както преди. Само беше побелял малко, та беше още по-бял, защото и конете побеляват, въпреки че нямат такива грижи като хората. Гита видя и своя папагал и разбра, че и на него, и на Сокол им е много добре при новия господар.
Старият господар скоро след Гитиното бягство се разболял, а после се изповядал и умрял спокойно, което е най-добро за такъв грешник.
След това Гита и Хлапич пораснаха още по-големи, а после се ожениха. По-късно поеха работата на майстор Мърконя, който вече беше твърде стар.
Гита и Хлапич имаха четири деца и трима чираци.
В неделя следобед чираците и децата се събираха около тях и те им разказваха „чудните приключения на чирака Хлапич“.
А ботушките стояха и тогава, и винаги в малко стъклено шкафче върху големия шкаф и който искаше, можеше да ги види.
Ако някому е мъчно, че разказът свършва, нека прегледа още веднъж цялата книга и нека се опита да изброи всички хора, на които помогна из пътя Хлапич, малък като лакът, весел като птица, храбър като Крали Марко, мъдър като книга и добър като слънце.