— Да знаех по-добре да пиша, бих написал една книга за това — тези умни животни да се кръстят с по-хубави имена, а името магаре или осел, да се остави на онези твари, които го заслужават — каза Хлапич.
Магаренцето обаче пет пари не даваше как го наричат хората, нито какво говорят Хлапич и старецът за него, ами продължаваше да си спира пред онези врати, където трябва.
Хлапич всеки път взимаше съда с мляко и бързо като вятър тичаше по стълбите.
Така опразниха колата завчас. Остана само една малка съдинка за закуска на стареца.
Старецът благодари на добрия Хлапич и му даде да се напие сладко с мляко. След това си тръгна с магаренцето и колата, а Хлапич си продължи пътя.
Вече беше ден.
Още малко повървя Хлапич и после излезе извън града. И пак повървя още малко и вече нямаше ни една къща, а само големи поля, храсталаци, дървета и дълъг път. Градът не се виждаше.
— Най-после — рече Хлапич и седна под едно дърво.
Беше сънлив, защото почти не спа през нощта. Затова сложи червената торба под главата си и легна във високата трева.
Тревата беше мека и все пак беше доста твърда да се лежи на нея. Ала Хлапич заспа сладко като заек в тревата.
Нека си спи. Главното е, че майстор Мърконя е далече, а още по-главното е, че Хлапич не знае колко добро и колко зло го чака по пътя.
Ако знаеше, нямаше така спокойно да спи.
II
Голяма глава се показва в тревата
Хлапич спа хубаво и дълго в тревата.
Край него по пътя минаха много коли, много селяни и селянки. Коне топуркаха по пътя, хора разговаряха и викаха, коли скрибуцаха, а гъските, които селянките носеха в града, крякаха.
Хлапич си спеше и нищо не чу, сякаш му бяха запушени ушите. Във високата трева никой не го виждаше.
Така стана пладне. По пътя нямаше вече никой.
Изведнъж Хлапич започна да се пробужда. Той чу как нещо се влачи по тревата, как нещо се промъква, промъква. Все по-добре и по-добре чуваше как нещо тупка, тупка. И после дочу съвсем близо до себе си как някой диша тежко и духа.
Той се почуди.
Хлапич беше сънлив и още нито виждаше, нито чуваше добре. Затова понечи да се повдигне, да види какво се промъква и какво тупка по тревата, приближавайки все повече до него.
Тогава в тревата, съвсем близо до Хлапич, се показа голяма къдрава, жълта глава и изплези към Хлапич дълъг, червен език.
Това наистина беше много чудно й доста страшно. Някой друг може би щеше да се уплаши. Но Хлапич само скочи и прегърна голямата къдрава глава.
Защото това излезе неговият мил пес Бундаш. Бундаш избяга след Хлапич от майстор Мърконя и дълго души, и търси, и тича, докато намери Хлапич.
Бундаш почна да лиже с големия си червен език ръцете на Хлапич, а Хлапич непрекъснато го прегръщаше, прегръщаше.
— Ех, че е хубаво, драги мой Бундаш — говореше Хлапич.
После почнаха да се премятат и търкалят по тревата от радост като две топки. Като се нарадваха, Хлапич каза:
— Така, а сега заповядай, седни да обядваме.
Бундаш така се развесели, че само скачаше по мухите и скакалците.
Хлапич седна на тревата, извади от торбата хляб и сланина и чекийката. После свали шапката си и почна да яде. Едно парче сланина слагаше в устата си, друго хвърляше на Бундаш. Бундаш дочакваше всяко парче във въздуха и тозчас го гълташе.
След това Хлапич отряза парче хляб на себе си, а друго парче хвърли на Бундаш. „Хлап“ — направи Бундаш и хлябът изчезна.
Разбира се, по този начин Хлапич и Бундаш доста бързо свършиха обеда, а после станаха и поеха нататък.
Беше топло, а пътят беше дълъг, бял и прашен.
III
Къщата със синята звезда
Дълго и весело вървяха Хлапич и Бундаш по пътя. Но накрая ходилата вече взеха да им парят.
Тъкмо бяха стигнали до някаква бедняшка къщица. Къщицата беше окърпена и килната на една страна, а имаше две прозорчета. Под прозорчетата беше нарисувана със синя боя голяма звезда. Тази звезда се виждаше още отдалече и от нея цялата къща изглеждаше като старица, която се смее.
В къщата някой плачеше силно. Хлапич се нажали и се сети как каза, че тръгва по света, за да помага томува, който има нужда. Затова влезе в къщата да види какво се е случило там.
В стаята той намери едно момче, което се казваше Марко и което седеше само̀ и плачеше. Беше голямо колкото Хлапич, а плачеше, защото загубило на паша две гъски. Това, разбира се, не е кой знае каква беда, но всеки знае себе си.
Марко нямаше баща, а майка му беше бедна, затова Марко трябваше да внимава за гъските, защото всяка гъска струваше триста круни.
Когато в стаята влезе Хлапич със зелените гащи, с червената риза и хубавите ботушки, Марко така се зачуди, че отвори уста и престана да плаче.