Когато Хлапич почна да се вмъква под моста, изведнъж се уплаши.
Пък и кой ли не би се стъписал и уплашил. Под моста седеше някакъв човек в дълга черна наметка, с изпокъсана шапка на главата. Бундаш почна да лае страшно по него. Сега отново Хлапич стана по-умен от Бундаш, защото правилно си помисли: човек трябва винаги да бъде любезен и възпитан.
Затова заповяда на Бундаш да мълчи, а той поздрави човека.
— Добър ден — рече Хлапич.
— Добър ден — отговори човекът, — откъде попадна тук?
— Навън вали, а ми е жал за моите ботушки. Бихте ли разрешили на мен и Бундаш да останем тук? — попита Хлапич.
— Остани — каза човекът, — но тук не е кой знае колко хубаво.
Под моста наистина беше тясно и неприятно. Човек не можеше да стои прав, а само седнал и клекнал.
Вятърът духаше страшно, дъждът биеше по моста, като че чукат чукове, а гръмотевиците бяха толкова силни, че под моста не можеха да разговарят, защото не се чуваха един друг.
Така клечаха Хлапич, Бундаш и този човек под моста.
Бундаш непрекъснато ръмжеше срещу него, а той и на Хлапич не допадна много. По-приятно щеше да му е на Хлапич, ако си беше сам с Бундаш под моста.
Дъждът валя дълго и все така гърмеше. Вече беше вечер.
— Ще трябва да спим тук тази нощ — рече онзи човек. Хлапич виждаше, че човекът имаше право, защото навън се лееше дъжд и нямаше как да се върви.
Под моста имаше слама, като че някой вече беше спал тук.
Хлапич разстла сламата и направи легло за себе си и за онзи човек.
После си изу ботушите, избърса ги и ги остави до себе си. Сложи торбата под главата си и легна на сламата.
Онзи човек се уви в наметката си, па и той легна на сламата.
Хлапич каза „лека нощ“, а човекът отвърна „лека нощ“, после се обърна на другата страна и захърка като вълк.
Това не му хареса на Хлапич. Прегърна Бундаш, защото му беше малко студено под моста, и кротко заспа.
Беше вторият ден от пътуването на Хлапич. Много приятен не беше, но във всяко пътуване има несгоди. А и Хлапич се радваше, че ще си обуе на заранта ботушките и ще продължи да скита по белия свят. И заспа все пак весел.
Трети ден от пътуването
I
Голяма скръб
Така спяха под моста Бундаш, Хлапич и онзи човек с черната наметка. През нощта Бундаш взе отведнъж да ръмжи и да лае. Хлапич беше толкова сънен, та прегърна Бундаш още по-здраво и каза:
— Мълчи, Бундаш! — тогава Бундаш млъкна и продължиха да спят.
Когато настана ден, Хлапич се събуди. Веднага видя, че онзи човек с черната наметка го няма. Отишъл си бе, докато Хлапич е спал. Хлапич не се натъжи много. Стана весело и поиска да си обуе ботушите.
Но това, което Хлапич сега видя, беше ужасно! Нямаше му ботушките. Нямаше ги нито в сламата, нито под сламата. Никъде ги нямаше. Нямаше ги, та ги нямаше. Отнесъл ги бе онзи човек.
— Ами сега — въздъхна Хлапич, като видя, че му няма ботушките. От жалост скръсти ръце и остана един миг замислен.
Всяко дете би плакало, ако му откраднат такива хубави ботушки. Разбира се, че би плакало всяко дете, ако остане босо насред път.
Но Хлапич не плака. Размисли един миг, после скочи на крака, повика Бундаш и рече:
— Хайде, Бундаш, да търсим онзи човек. Ще го намерим, ако ще би да го търсим и десет години, и ще си взема чизмите, дори да ги е закачил в самия царски комин!
Така Хлапич тръгна бос да търси своите ботушки.
Това беше началото на неговите най-чудни приключения.
Не беше лека работа да търси сега ботушите. Тази земя е така голяма, по нея е пълно с такива места, в които черният човек е могъл да скрие ботушите.
II
Момиченцето на пътя
Вървя Хлапич, вървя по пътя и размисляше така, като че е в четвърти клас на народното училище. Но той не ходеше на училище, а ходеше по света да си търси ботушките и това е май по-трудно.
Като си вървеше така Хлапич вече половин час, съгледа пред себе си на пътя хубаво малко момиченце.
То беше с разпусната коса, а на рамото си носеше малък зелен папагал. Вървеше бързо, защото и то пътешестваше. Затова носеше в ръка вързоп в червена кърпа. Във вързопа бяха роклите и бельото му, а и някои други неща.
Това момиченце беше от един цирк. Казваше се Гита. Това е малко чудно име, но в цирка има много чудни неща.
На Хлапич Гита му се видя още отдалече много хубава, защото имаше синя дреха, обточена със сребърна панделка. Вярно, че дрехата й бе доста изпокъсана, но нищо от това! Гита имаше и бели обувки със златни копчета. И обувките бяха доста стари и изпокъсани, ала пак нищо от това! Гита се стори на Хлапич много хубава и той побърза да я настигне.